Едуард де Вер — Теди — беше друга работа. Изглеждаше като недодялан ученик от основното училище. С червени бузки, непохватен и болезнено свенлив с жените Теди беше типичният мъжки екземпляр на британската висша класа, но не в добрия смисъл. Въпреки това бе събрал кураж да покани Алексия на среща. Освен това беше забавен. И член на клуб „Карлтън“. А още по-важното бе, че знаеше как Алексия е била подредена от един парламентарен представител в Уестминстър и че нямаше да й каже, ако не приеме поканата му.
— Добре, става. Ще вечерям с теб.
— В петък.
— Да, в петък. Сега, да му се не види, кажи какво си чул?
Теди де Вер си пое дълбоко дъх.
— Клайв Ленстър е казал на всеослушание в бара на Долната камара, че е спал с теб и че си му насадила буби.
— Аз… Той… — Алексия запелтечи. Гневът задави думите й. — Мамка му! Как смее?! Лъжливото му…
— Ще те взема в седем — каза Теди и лицето му светна. — Ще отидем в „Рулс“.
„Рулс“ бе съвсем различен от ресторантите, които Алексия бе виждала. След като пристигна в Лондон, често я бяха водили в изискани заведения, където се сервираше шампанско и стриди и където важните салонни управители малтретираха богатите си клиенти, като им отказваха най-хубавите маси.
„Рулс“ беше различна класа. Да, беше скъп, но менюто се четеше като написано на черната дъска в някой пансион: пудинг с панирани наденици, плодово кексче в сметанов сос, заешка яхния, пудинг с дреболии, руло с мармалад. Средната възраст на келнерите — осемдесет, все мъже, облечени сякаш извадени от Дикенсов роман — с дълги черни престилки и твърдо колосани ризи. Всичко — от зеленчуците на скара, уханието на восъка, с който бе излъскан дървеният под, до кристалночистия английски полилей, хвърлящ светлина, рикошираща от стените — лъхаше на висша класа също като Бъкингамския дворец.
В мига, в който прекрачи прага, Алексия осъзна две неща.
Първо, че не й е мястото тук.
Второ, че на Теди де Вер мястото му е тук.
— Нали вече не си вкисната заради срамните въшки? — попита Теди с тон, който Алексия би предпочела да е поне един децибел по-нисък.
— Не, не съм вкисната — отвърна му тя шепнешком. — Бясна съм. Всички знаят, че единствения път за жена към Долната камара е като секретарка. Аз съм на светлинни години по-добра от нужното, но сега, заради онзи задник, нямам никакъв шанс. Искам да кажа: кой ли не би могъл да насади срамни въшки на Клайв Ленстър! Кой знае откога си ги отглежда, перверзният му гнусар.
Теди де Вер се изкиска.
— Знаеш ли, страхотно си служиш с думите, Алексия. Трябва да станеш политик.
Алексия зачопли недотам апетитния на вид йоркшърски пудинг.
— Някой ден.
— А защо не веднага? Едно място се освобождава в Бетнал Грийн.
Алексия се изсмя.
— Но не се освобождава за мен.
— Би могло да е и за теб — каза Теди сериозно. — Онази вечер поразпитах в „Карлтън“, докато събирах информация за теб. Имат нужда от по-различен кандидат за тази длъжност. „Някое по-младо, по-съвременно лице“, както се изрази Тристан.
— Тристан? Тристан Чанинг?
Теди де Вер кимна.
— Бяхме заедно в Итън.
„Да бе, как не се сетих“. Тристан Чанинг ръководеше централата на консерваторите. Над него в партията беше само Господ.
— Младо и съвременно е едно. Но нима мислиш, че жена с моя произход има шанс за тази длъжност?
— Защо не? — Теди сви рамене. — Има само един начин да разбереш. Забрави всички онези глупости да ставаш секретарка и хвърли листче с името си в шапката. Няма какво да губиш.
Трудно бе за вярване, че този разговор се бе състоял преди повече от трийсет години. И ето я сега — министър на вътрешните работи. „Винаги съм била амбициозна. Но Теди беше човекът, който ме тласна напред. Той ми даде увереност, той ми отвори вратите“.
— Госпожо министър? Комисар Грант пристигна.
Едуард Манинг, личният секретар на Алексия, прекъсна спомените й. Безупречен както винаги в костюма си с жилетка, с плътно пригладена коса, Едуард ухаеше деликатно на „Флорис“, афтършейва на Теди.
— Крайно време беше. Знаеш, че имам уговорена среща с руския посланик в четири и петнайсет. Програмата съвсем се сгъсти.
— Знам, госпожо министър. Тази среща не би трябвало да отнеме много време.
Няколко влиятелни руски олигарси, живеещи в Лондон, бълваха огън и жупел срещу предложените от Алексия пред Парламента нови мерки, чиято цел бе да се затегне данъчната примка за супербогатите и да се предотврати прането на руски капитали в Сити. В резултат посланикът бе настоял за среща и сър Едуард я бе уговорил. Руските олигарси не бяха сред хората, с които вътрешното министерство искаше вражди. Комисар Грант трябваше да се заеме с проблема.