— Госпожо министър, много се извинявам. Имахме извънредна ситуация в Бърнли тази сутрин, вероятна клетка на ислямски терористи.
Комисар Грант наближаваше петдесетте, имаше проблеми с килограмите и изобщо беше непривлекателен — с бледо подпухнало лице, малки свински очички и тънки устни, които постоянно облизваше нервно. Застанал до Едуард Манинг, той изглеждаше потресаващо раздърпан с измачкания си синтетичен костюм и с евтината си вратовръзка, накапана с кафе.
Видът му с нищо не допринесе за спокойствието на Алексия. „Надявам се поне в мозъка му да не цари такъв хаос“.
— Това има ли нещо общо с мен?
— Да, госпожо. Опасността бе неутрализирана и изпратихме пълен доклад до кабинета ви.
— Мислех да обсъдим всичко след тази среща — мазно обясни сър Едуард Манинг.
— Явно терористичната опасност има приоритет пред няколко откачалки, които обикалят пред вратата на дома ми и ме заплашват по телефона?
— Както казах, госпожо министър, заплахата не е активна. А вашата сигурност е от жизненоважно значение. Ако бих могъл да…
Без да чака разрешение, комисар Грант извади лаптопа от куфарчето си и го включи под бюрото на Алексия. Избута купчина документи настрани и директно се впусна в презентация с пауър пойнт.
— В качеството си на министър на затворите миналата година вие сте получили много повече заплахи от който и да било политик от торите.
Това беше директно попадение. Алексия си помисли: „Не се страхува от мен. Това е добре“.
— Притесних няколко души.
— Повече от няколко, госпожо. Това е списък с инциденти, свързани с вашата сигурност. Всичко от протестни митинги и хвърляне на яйца до заплашителни писма, е представено тук по степен на опасност. Моята работа е да разгранича истинската заплаха от ъ-ъ…
— Морето ненавист? — усмихна се Алексия. Комисарят й отвърна с усмивка.
— Щях да кажа „от неприятните случаи“.
— Така. С какво мога да помогна аз?
— Ако правилно съм разбрал от сър Едуард, от назначаването ви за министър на вътрешните работи е имало три особени инцидента. С лицето, което се е опитало да влезе в извънградската ви къща. Отравянето на кучето на съпруга ви. И телефонната заплаха в лондонското ви жилище.
— Точно така. Мислите ли, че трите случая са свързани?
— Не.
Алексия повдигна вежда. Този недвусмислен жест оказа по-голям ефект, отколкото бе очаквала.
— Може би смъртта на кучето има връзка с късното посещение в Кингсмиър. Но телефонното обаждане го третираме като отделен инцидент. Ето какво знаем засега.
С едно кликване на мишката комисар Грант показа следващия екран. Срещу Алексия изникна образът на мъж приблизително на нейната възраст. Имаше оредяла руса коса, поразителни яркосини очи и мило, някак объркано изражение.
— Уилям Джефри Хамлин. Съвсем сигурни сме, че това е мъжът, който е идвал до Кингсмиър миналата вечер.
Алексия попита озадачено:
— От къде, за бога, знаете това?
— Нашите техници си поиграха малко със записа. Лицето се виждаше частично. Вашият портиер си спомни, че мъжът е имал американски акцент, затова изпратихме снимката на приятелите ни от Отдела по сигурността и във ФБР за всеки случай. И извадихме късмет. Ако лицето нямаше затворническо досие, никога нямаше да го открием.
— Какво затворническо досие? — попита сър Едуард Манинг.
— За убийство от втора степен.
Алексия нервно загриза долната си устна.
— Не е толкова тежко, колкото изглежда — продължи комисар Грант. — През седемдесетте години на миналия век се е удавило едно дете, поверено на грижите на Хамлин. Освободен е в края на осемдесетте. Няма данни за насилие, нито следващи обвинения. От всичко, което научих, ще съм изключително изненадан, ако той е отровил кучето ви, госпожо министър.
Алексия се вгледа в кротките очи на Уилям Хамлин и се съгласи.
— А какво прави тук? — попита сър Едуард Манинг. — В нашата страна имам предвид.