— Никой от останалите бежанци не назовал конкретно име, освен Пател, при това той е наел шофьора — продължи тя. — Пател беше арестуван и призна, че е помогнал на братовчед си Хан, но твърдеше, че не знае нищо за хероина. Но се стигна до съд и го осъдиха за трафик на наркотици и хора. Съдията му даде минималната присъда. Мисля, че беше дванайсет години.
— Петнайсет — поправи я комисар Грант.
— Така ли? Щом казвате. Във всеки случай делото за помилване бе насрочено за юни две и четвърта, но след влизането в сила на моята реформа на присъдите беше отменено и присъдата на Пател съответно — увеличена.
— На двайсет и две години.
— Точно така.
— Чувствителна разлика.
Алексия присви очи.
— Долавям, че проявявате съчувствие, комисар.
— До известна степен да, госпожо министър. Всеки се нуждае от надежда, дори престъпниците. Като им я отнемете, те стават напълно отчаяни.
За момент увисна тежка тишина. А после Алексия се усмихна широко. Интересно бе някой да й опонира или поне да отстоява мнението си, ей така, за разнообразие. Комисар Грант грешеше, естествено. Но Алексия откри, че все повече го харесва.
— Е — подхвана тя жизнерадостно, — Санджай Пател явно е бил на вашето мнение. Обеси се в килията си на Коледа две и осма. Оттогава неговите поддръжници ме обвиняват за смъртта му.
Дори да изпитваше и най-малка вина или пък съжаление, не го показа. Сър Едуард Манинг работеше с политици от трийсет години. Рядко бе виждал някой толкова безмилостен, лишен от емоции.
— Правилно ли съм запомнил, че Санджай Пател винаги е твърдял, че е невинен? — попита комисар Грант.
— Осъдените престъпници обикновено твърдят точно това — така показва опитът ми.
— Да, но в случая Пател уликите срещу него са били наистина слаби.
— Казва кой? „Дейли Мейл“?
Сър Едуард Манинг ги наблюдаваше как се наежват един срещу друг — като професионални фехтовачи.
— Пател не беше ли осъден само по показанията на Хан? Нито ДНК анализът, нито отпечатъци го свързваха с дрогата, нито се откри друг посредник. Нито едно доказателство не свърза Пател с пласирането на дрогата.
— Очевидно съдебните заседатели са преценили, че доказателствата са достатъчни. Нито аз, нито пък вие, комисар, можем да оспорваме тяхното решение.
— Разбира се, госпожо министър. Това е работа на апелативния съд. Само че в случая на Пател не се стигна дотам.
— Да, не се стигна.
— Заради вашата реформа на присъдите, не мислите ли?
— Заради реформите в закона, приети от мнозинството парламентарни представители, и изключителното одобрение на британското общество, да — усмихна се Алексия. — Има ли смисъл всичко това, комисар?
— Само когато разглеждаме поддръжниците на Санджай Пател като потенциална заплаха за вашата сигурност. Отсега нататък ще третираме нивото на този риск като равностойно на други терористични заплахи срещу министерството на вътрешните работи или лично срещу вас.
— Добре — каза сериозно Алексия. Това вече не беше просто словесен дуел. Комисарят имаше намерение да действа според думите си. — Ами Уилям Хамлин?
— Ще държим под око и него. Щом го открием. Хамлин и Дрейк са обекти на разследване. Ще ви държим в течение.
— Да, моля ви. Както и за отравянето на Дани.
За момент комисарят се обърка.
— Дани?
— Дакелът ни. Може да е и случайност. Но беше мило кученце. Бих искала да разбера какво се е случило.
Отвън, във фоайето, сър Едуард Манинг си поговори насаме с комисар Грант.
— Наистина ли мислите, че хората на Пател са опасни?
— Мисля, че Гилбърт Дрейк би могъл да е, като се имат предвид обстоятелствата. Но може да има и други. Някои от анонимните писма, които получи миналата година, са доста зловещи. Прерязани гърла, реки от кръв и какво ли още не. Но пък, от друга страна, писането на заплахи или изричането им по телефона и действителното им извършване са две различни неща.