— Извинете — каза Били и вдигна мобилния си телефон до ухото си. — Трябва да вдигна. Ало?
„Око за око, Били. Око за око“.
Почувства как устата му пресъхна, а стомахът му се сви на топка.
„Кой е наред да умре?“
Гласът. Завърна се.
Били започна да се моли.
— Моля те, не я наранявай!
„Кого, Били? Дъщеря ти ли?“
— Не, не и Джени.
„Или госпожа Де Вер?“
— Нито една от тях.
„Ти избираш“.
— Но те и двете са невинни! Защо правиш това? Моля те, моля те, просто ме остави на мира.
„Не мога да направя това, Били“.
— Тогава кажи ми какво да правя.
„Ти знаеш какво да правиш“.
— Трябва ми време. Не е толкова лесно. Тя е министър на вътрешните работи! Не мога просто да я причакам на улицата.
— Добре ли сте? — Един млад мъж сложи ръка на рамото на Били. Гледаше го с любопитство.
„Чуди се дали не съм откачен — помисли си Били. — Като всички. Нищо не разбират“.
— Добре съм — търпеливо отвърна той. — Говоря по телефона.
— Тук няма покритие, приятел — мило каза човекът. — В тунел сме. Не виждаш ли?
Били погледна през прашните прозорци в тъмнината. Изпадна в паника и закрещя в слушалката:
— Ало? Ало?!
Младият мъж се оказа прав. Линията бе замлъкнала.
Гласът бе изчезнал.
Съвещанието на парламентарната комисия напредваше.
— Моето уважение, госпожо министър…
— Не ми говорете за уважение, Джайлс — разгорещи се Алексия де Вер. — Нали тъкмо в това е проблемът. Тези хора не знаят какво е уважение. Нито към нашите ценности, нито към институциите ни, нито към националния ни флаг. А ние сме прекалено страхливи, за да излезем срещу тях.
— Страхливи? — подметна министърът на земеделието. — Какво, по дяволите, може да знае една жена за това как се защитава проклетият флаг.
Алексия се обърна към него като гърмяща змия.
— Какво каза, Чарлз?
— Нищо.
— Не, не, кажи. Ако имаш да казваш нещо, моля те, сподели го с нас.
Шестимата мъже около масата се заспоглеждаха нервно като ученици, подценили учителя си. Бяха се събрали да обсъждат проблема със сезонните работници в земеделието, които демонстрираха на площада пред парламента. Протестите бяха започнали да излизат извън контрол. Предишната седмица двама албански берачи на цвекло се бяха изпикали върху флага на Великобритания — инцидентът стана главна тема в новинарските емисии и отново възпламени дебата за имигрантите, който вътрешното министерство можеше и да си спести. Всички бяха изнервени, но министърът на вътрешните работи изглеждаше особено напрегната тази сутрин. Горкият Чарлз Моузли, земеделският министър, изглеждаше така, сякаш е дошъл да му режат топките.
— Да не би да си мислите, че съм гражданин втора ръка, Чарлз?
— Не, разбира се, Алексия. — „Мисля, че си гадна кучка, както мислят и останалите в кабинета“.
— Хубаво. Защото последния път, когато проверих паспорта си, беше валиден толкова, колкото и твоят.
— Оценявам това, госпожо министър. Въпросът е, че никой от нас не вярва, че нахвърлянето върху тези двама младежи ще реши каквото и да било.
— Те са много бедни — каза бавно министърът на търговията и индустрията, сякаш обясняваше нещо простичко на малко дете. — На практика мизерстват.
— Неуместно — изпепеляващо отвърна Алексия. — Те са криминални вандали и пикаят на ръката, която ги храни. Превръщат правителството ни в посмешище.
Отиде до охладителя за вода и си наля в пластмасова чаша. Помъчи се да се успокои. Знаеше, че драматизира. Приемаше всичко прекалено лично. Бе прекарала тежка безсънна нощ след вчерашната си среща с комисар Грант и по някаква причина шестте враждебни кисели физиономии около масата тази сутрин я притесняваха повече от обичайно.
Предния ден бе демонстрирала спокойствие, не бе допуснала да покаже слабост пред сър Едуард Манинг и комисаря. Жените в политиката не можеха да си позволят да свалят гарда, никога. Но истината бе, че се страхуваше. В нея се бе загнездило мрачно предчувствие, от което не можеше да се отърси. Естествено, и преди бе получавала заплахи в качеството си на министър на затворите. Но тази работа с Уилям Хамлин и гласа от ада по телефона беше нещо различно.