Алексия погледна сър Едуард Манинг, докато той се взираше през прозореца. „Днес изглежда още по-сдържан от обикновено. Нямам му доверие“.
Тази мисъл изникна внезапно и без конкретен повод. Беше по-скоро спонтанна реакция, отколкото критика.
„Нямам му доверие, но се нуждая от него. За да оцелея в този змиярник на този пост добрият началник на кабинета е жизненоважен. Трябва да намерим начин да се сработим“.
— Някакви предположения, Едуард?
— Предположения за какво, госпожо?
— За това как да оправя отношенията с Чарлз Моузли. Употребих думата „страхлив“ за мъж, който е загубил сина си в бойни действия.
— Опитът ми подсказва, госпожо министър, че обикновено първата стъпка е извинението.
— Дали да му се обадя?
— Аз бих го написал. В писмо, не в електронно съобщение. Едно официално, написано на ръка извинение подсказва точната степен на разкаяние.
Алексия де Вер се усмихна.
— Благодаря, Едуард. Точно това ще направя.
За по-малко от час новината за разправията в министерство на вътрешните работи стигна до Хенри Уитман. Чарлз Моузли бил жестоко засегнат. Било подготвено скандално изявление за медиите без негово знание и съгласие. И това само седмица след като Алексия де Вер сериозно бе обидила руснаците с глупавото си, необмислено изказване в парламента за прането на пари. А сега и това.
Беше бесен.
— Да ви свържа ли с вътрешния министър, господин премиер? — попита Джойс, секретарката на Уитман. Алексия де Вер беше още по-непопулярна сред жените консерваторки, отколкото сред мъжете съпартийци.
— Да — колебливо отвърна Хенри Уитман. — Всъщност не. Свържи се с централата и предай да не се пускат никакви изявления доникъде, преди да съм ги видял лично и да съм ги одобрил.
Джойс повдигна вежди.
— Не искате да разговаряте с госпожа Де Вер, сър? Сигурен ли сте?
— Не бях ли ясен? — сопна се Хенри Уитман.
Секретарката излезе. Останал сам в кабинета си, Хенри Уитман вдигна личния си мобилен телефон.
— Искам информацията.
— Ще я получите.
— Кога? Вече започвам да ставам за посмешище. Трябва ми някакво основание.
— Скоро.
— Дано източникът ви да е надежден.
— Източникът ми е безупречен. На възлово място. Много мотивиран. — Последва кратко мълчание. — Искате ли да го видите на снимка?
— Снимка? — Преди Хенри Уитман да успее да довърши, снимката се получи с мултимедийно съобщение. Той я отвори и веднага съжали, че го е направил.
— Исусе Христе!
— Исус Христос, нашият Бог и Отец, ви приветства в сърцето си.
— Алилуя!
Младата пасторка бе нова за църквата „Св. Лука“ и й предстоеше трудна битка. Гилбърт Дрейк по принцип не беше почитател на жените свещенослужители, но дори той бе готов да направи изключение за това момиче с разпуснатите му руси коси, стройна фигура и по детски покрито с лунички лице.
— Исус Христос прощава греховете ви и ви окъпва в свещената вода на своята любов.
— Алилуя!
— Кръстници и настоятели, представете кръщелниците си.
Гилбърт Дрейк сложи ръка на рамото на малкото момче и го натисна надолу, докато главата му не се потопи под водата в кръщелния купел. За няколко секунди Гилбърт се загледа в черната коса на момчето — водата я повдигна нагоре като коса на удавник.
„Колко лесно е да удавиш някого. Особено дете“. Просто трябва да изчакаш.
Прогони тази греховна мисъл.
— В името на Отца и Сина и Светия Дух.
— Амин.
— Сега вдигнете кръщелниците си, очистени от греха, сред Божията светлина.
Децата се надигнаха от водата едновременно и дружно поеха въздух. Миряните заръкопляскаха. В басейна се разменяха мокри прегръдки. Кръщелникът на Гилбърт Дрейк вдигна очи към него — с щърбава усмивка, триумфиращ. Гладката му индийска кожа бе единственото тъмно петно сред останалите бледолики момчета от Ист Енд.
— Направих го, чичо Джил! Направих го!
Очите на Гилбърт Дрейк се наляха със сълзи.
— Направи го, Никил. Батко ти щеше да е толкова горд с теб.
Стаята, която Били Хамлин нае в Кингс Крос, бе мрачна, влажна и потискаща. Гола крушка висеше унило от тавана, пластмасовите щори бяха изпочупени, а мизерното легло миришеше на цигари и пот.