На Били му беше все тая. Опъна се на леглото, затвори очи и кротко заспа.
След няколко дни щеше да я види.
След няколко дни всичко щеше да приключи.
15.
Рокси де Вер огледа голото си тяло в огледалото и смръщи вежди. Една малка издутина в горната част на торса предизвика недоволството й.
„Дебелея. Ако се изпъча още малко, ще изглеждам бременна“.
Опипа издутината, придърпвайки се напред в инвалидната количка, която в болница „Гай“ бяха проектирали специално за нея, за да може да се къпе сама. Обърна се настрани, издаде корема си напред като бременна и каза високо:
— Е, с това ще си остана.
Омразата на Рокси към майка й сега бе нещо осезаемо, с физически измерения, като плюшено мече, което можеше да прегърне. Друг път обаче я усещаше повече като камък — като нещо тежко, заровено надълбоко, камък, за който е вързана. Някой ден щеше да го направи. Щеше да метне този камък в океана на собственото си самосъжаление и да се удави. Тогава вече майка й щеше да съжалява.
Или може би не? Рокси вече не знаеше.
Единственото, което знаеше, бе, че Андрю Бийзли бе единственият мъж, когото обичаше. И че поради намесата на майка й Андрю си бе тръгнал.
Рокси забута количката из стаята и почна да се облича. Отнемаше й много време, но благодарение на изобретателността на медицинския екип и стотиците хиляди лири, хвърлени за проблема от баща й, вече можеше да се справя с почти всичко в ежедневието си сама.
— Можеш да си независима — все й повтаряше Мари, старшият й кинезитерапевт. — Отдели се в самостоятелно жилище. Не се налага да живееш с родителите си, ако не искаш.
Рокси й обясни, че остава в Кингсмиър заради баща си.
— Мама вечно я няма. Милият ми баща ще е отчайващо самотен.
Но истинската причина за оставането й бе да тормози майка си. Защото знаеше, че Алексия мрази много повече от нея да живеят под един покрив.
„Защо да осигурявам на тази кучка спокоен щастлив живот с баща ми след всичко, което ми причини?
Трябва да бъде наказана. Трябва да страда“.
Опъна русата си коса на опашка и си сложи руж. Въпреки осакатеното си тяло все още беше красива млада жена. Наближаваше лятната ваканция на парламента. Както винаги семейство Де Вер щеше да отиде на Мартас Винярд, а Алексия щеше да прескача до Лондон при нужда.
„Само да имаше начин да я нараня истински“, мислеше си Рокси. Единственото нещо, за което Алексия някога истински се бе вълнувала, бе кариерата й. Справедливо бе да загуби точно това. За съжаление майката на Рокси имаше почти свръхестествена дарба за политическо оцеляване.
И все пак…
В кабинета си в Чейни Уок Алексия де Вер преглеждаше папката, предоставена й от сър Едуард Манинг. Бе поискала информацията едва предишния ден, но с типичната си експедитивност Едуард бе сложил досието на бюрото в осем сутринта. Беше много по-дебело и по-подробно, отколкото бе очаквала.
— И всичко това е от Държавния департамент на САЩ? — попита тя.
— Получих го от надежден източник, госпожо министър.
— И никой друг не знае, че съм го поискала? Не си го обсъждал с комисар Грант?
Сър Едуард Манинг бе видимо засегнат.
— Помолихте ме да не го правя, госпожо министър. Разбира се, че не.
„Може би не съм права да се отнасям с недоверие към него — помисли Алексия. — Лоялен е към департамента, ако не към мен лично. Докато съм убедена, че интересите ни съвпадат, Едуард ще ми е полезен съюзник“.
— Добре ли си, Едуард? — попита тя и сложи доклада настрана. — Изглеждаш сякаш нещо те боли. Нещо в гърдите.
Сър Едуард Манинг със закъснение осъзна, че отново е сложил ръка на раната си. Предишния ден се наложи три пъти да сменя ризата си и лапаше ибупрофен като бонбони. Сергей Милеску се бе отбил вечерта да пита как „напредва“. Бе настоял за секс — истинска агония за Едуард — и след като си тръгна, остави във въздуха да виси неизказана заплаха за насилие.
— Моите приятели не са от търпеливите, Еди. Искат резултати.
— Но аз дори не знам какво да търся! — изстена сър Едуард Манинг. — Трябва ми време. Трябва да спечеля доверието й. Не можеш ли да обясниш?
Сергей Милеску сви рамене.
— Това не е мой проблем. Е, до скоро, Еди…