— Заобиколи — нареди сър Едуард Манинг на шофьора. — Ще влезем през задния вход.
— Нищо подобно — твърдо заяви Алексия. — Спри тук.
И преди сър Едуард да успее да я спре, отвори вратата и слезе.
— Госпожо министър! — провикна се той след нея, но напразно.
Сборището закрещя неистово. Щом осъзнаха коя е, адът се отприщи. За щастие двама полицаи се втурнаха да я защитят и застанаха от двете й страни, но не можеха да удържат напиращата маса.
За втори път през този ден Алексия изпита страх. Обаждането на премиера я бе изплашило, макар да не го показа нито пред Хенри Уитман, нито пред служителите си. „Никога не показвай слабост. Никога не отстъпвай“. Когато я притискаха, започваше да се бори още по-яростно. Разбираше, че с изявлението си заради случая с националния флаг е допуснала грешка. Но никога нямаше да си признае, особено сега, при този висок залог. Трябваше да изглежда силна пред Даунинг Стрийт, пред кабинета, пред всички. Демонстрирането на сила бе специалитетът на Алексия де Вер.
Но това сега беше различно. Това бе страх от физическо насилие. Бе реагирала импулсивно: изскочи от колата като стрела, но вече знаеше, че това също е грешка. „Трябваше да послушам Едуард и да мина отзад. Става опасно“.
Знаеше, че ще я снимат, затова държеше главата си високо вдигната, докато я водеха през подивялото множество, повечето мъже. Но вътрешно се страхуваше. Физическата им близост бе заплашителна. Алексия долавяше лошия им дъх и изведнъж й прималя.
И тогава изневиделица някой я сграбчи за ръката и я повлече напред. Не можеше да види спасителя си, но знаеше, че я дърпа към служебния вход на парламента, към спасението.
„Охраната ми. Слава богу! Следващия път трябва да съм по-внимателна“.
Отпусна се, остави се на спасителната сила, пренебрегваше гневните лица, напиращи от двете й страни, и се съсредоточи само върху вратата пред себе си.
Най-сетне опасността премина. Стената полицаи се затвори зад нея и изблъска протестиращите назад. Ръката, която я водеше, я пусна и Алексия чак сега погледна спасителя си. И ахна смаяно:
— Ти?
— Аз.
Били Хамлин се усмихна. После каза двете думи, които Алексия де Вер мислеше, че никога вече няма да чуе. Двете думи, които я запратиха обратно в миналото и изпълниха сърцето й с позорен ужас.
— Здравей, Тони.
Трета част
16.
Тони Джилети си представяше, че ще е трудно да изчезне. Всъщност се оказа плашещо лесно.
Няколко дни след произнасянето на присъдата на Били Хамлин една ранна утрин тя се измъкна през прозореца на стаята си и побягна. Бяга и бяга, без да поглежда назад. Когато вече не можеше да бяга, зачака възмездието. Очакваше да дойде баща й. Или приятелите й. Или полицията. Или адвокатите на Били, работещи вече по молбата за помилване. Сигурна бе, че накрая справедливостта ще я застигне. Щяха да я хвърлят в затвора и да я оставят да изгние там.
Но нищо подобно не се случи. Нямаше съобщения по телевизията, нямаше частни детективи по петите й. Никой не търсеше Тони Джилети. Никой не се интересуваше от нея.
Е, не съвсем никой. Единственият човек, който наистина се интересуваше от Тони Джилети, бе пожертвал свободата си заради нея и се бе оставил да го заклеймят като убиец. Като отплата Тони бе обещала да се омъжи за него, да му посвети живота си, точно както той бе посветил своя на нея. Око за око.
Но Тони не можеше да го направи. Не можеше да пожертва целия си живот на олтара на една младежка грешка. Не и заради Били Хамлин. Нито за никого. В мига, в който осъзна това, пътят й се очерта ясно: Тони Джилети имаше само една възможност — да бяга.
Прекара първите две години в меката на изгубените души: Лас Вегас. Невада беше като друга планета — гореща, суха, бездушна, безсънна, съвършеното място да потънеш в неизвестност. Годината бе 1975, бизнесът процъфтяваше, нови хотели и казина никнеха като гъби. Усилено се наемаше работна ръка и никой не се интересуваше от миналото ти. Лас Вегас през седемдесетте бе идеалното място да смениш идентичността си. Точно това направи Тони Джилети. Превърна се в Алексия Паркър (най-добрата й приятелка в началното училище се бе казвала Алексия и тя винаги бе харесвала това име. Паркър звучеше банално и истинско) и стана барманка. Нямаше документи, нито номер на социална осигуровка, но работодателите във Вегас на драго сърце плащаха в брой. Алексия Паркър беше сексапилно момиче и клиентите я харесваха. Работеше много и беше отговорна, което собствениците на клубове оценяваха. Вегас бе царството на сексапилните момичета, но Алексия Паркър съчетаваше красота и въздържание — не пиеше, не взимаше наркотици. Това вече си беше истинска находка. Освен това сякаш бе дала обет за въздържание, защото никога не излизаше с клиенти, нито с някого от персонала.