Тони Джилети беше купонджийка. Но Тони Джилети беше мъртва. Алексия Паркър живееше, за да работи. За две години спечели достатъчно пари, за да се запише в колеж. Кандидатства в Калифорнийския университет на Лос Анджелис с намерение да специализира политически науки.
За съжаление в университета, за разлика от собствениците на барове във Вегас, изискваха лични документи. Алексия Паркър нямаше нито социалноосигурителен номер, нито паспорт, нито акт за раждане, нито лична история. Това беше проблем.
Алексия го реши, като се премести в Лос Анджелис и наруши обета си за въздържание — прелъсти Дуейн от Службата за социално осигуряване на булевард „Санта Моника“.
— Заради това може да ме уволнят. Може да отида в затвора — изстена Дуейн, докато вкарваше фалшивите данни на Алексия Паркър в системата, а тя умело действаше под бюрото му.
— Аз също — отвърна Алексия, след като извади от устата си потръпващия пенис на Дуейн като пиле — червей. — Което означава, че и двамата ще пазим тайната, нали?
— Какво правиш? Не спирай!
— Казвам, че и двамата ще пазим тайната. Нали, Дуейн?
— Точно така, да, разбира се. Печелиш. Няма да кажа на никого. Само моля те, моля те, не спирай.
Алексия Паркър излезе от офиса на Дуейн с нова социалноосигурителна карта и акт за раждане със задна дата. Резултатите от изпита САТ фалшифицира лично.
Не се възприемаше като нечестен човек. Просто правеше каквото беше нужно. Гледаше напред, никога назад, и решаваше проблемите още в зародиш, като прилагаше вродената си артистична дарба, за да изгради новата си идентичност.
„Първо правило в политиката: бъди прагматичен“.
Само за две години, след като си скъса задника от работа, завърши ЮКЛА с отличие и отлетя за Лондон. Нямаше никакъв шанс да направи политическа кариера във Вашингтон, без да възкреси миналото си. Тя бе родена за политиката. Започваше нова глава.
Алексия Паркър кацна на летище „Хийтроу“ без приятели, без лични връзки, само с двеста лири в джоба.
Беше на двайсет и три.
Били Хамлин стисна ръката й още по-силно.
— Моля те, Тони, трябва да говоря с теб.
Сърцето й биеше лудо. Алексия издърпа ръката си.
— Страхувам се, че сте се объркали. Не познавам никаква Тони. Извинете ме.
Служебният вход на парламента бе само на няколко крачки. Тя запристъпва нататък, уплашена за живота си. Но Били Хамлин се хвърли към нея и отново я сграбчи за ръката.
— Тони, за бога, това съм аз! Били.
Алексия го погледна в очите и видя в тях объркване и отчаяние. „Какво търсиш тук, Били? Не разбираш ли? Тони е мъртва. Умря преди много години. Сега съм Алексия, нов човек, феникс, надигнал се от пепелта на разрушения си живот. Не мога да ти позволя да ме повлечеш обратно!“
— Пуснете ме.
— Знам, че си заета. — Очите на Били Хамлин се наляха със сълзи. — Но е важно. Въпрос на живот и смърт. Дъщеря ми е в ужасна опасност.
— Отдръпнете се, господине. — Най-сетне един полицай успя да издърпа Били. Алексия едва не припадна от облекчение. Слава богу, че в този момент сър Едуард Манинг се появи отново, стисна ръката на Алексия, вмъкна я през портата и оттам в сградата.
— Добре ли сте, госпожо министър?
Алексия кимна. Продължаваше да трепери. Зад затворената врата чуваше крясъците на Били. Сър Едуард Манинг също ги чу.
— Тони, моля те! Става дума за дъщеря ми! Моята дъщеря! Защо постъпваш така? Знам коя си!!!
Изчакаха вълнението да се успокои. Настъпи тишина. Сър Едуард Манинг каза:
— Мисля, че трябва да поговорим, госпожо министър. Нали?
Отидоха в личния кабинет на Алексия. Сър Едуард Манинг затвори вратата и я заключи.