— Това беше той, нали? Уилям Хамлин.
Алексия кимна.
— Така мисля. Да.
— Той ви познава. Вие се познавате.
Алексия погледна покрай сър Едуард през прозореца. Две баржи величествено се носеха по Темза — плъзгаха се лениво и грациозно като двойка сънливи лебеди.
„Ето това е реалността. Лондон, парламентът, животът мис Теди. Настоящето.
Аз съм Алексия де Вер. Аз съм министър на вътрешните работи на Великобритания.
Миналото е приключило“.
Само дето не беше приключило. То беше там, отвън на площада пред парламента, беше я сграбчило за ръката посред бял ден и настояваше да бъде чуто. То заплашваше всичко, което представляваше тя, всичко, за което бе работила.
— Госпожо министър? — наруши мислите й сър Едуард Манинг. — Какво общо имате с Уилям Хамлин?
— Нямам нищо общо, Едуард.
— Не вярвам на това, госпожо — категорично заяви държавният служител. — Каквото и да ми кажете, ще си остане между тези четири стени. Но аз трябва да знам какво става. Иначе не мога да си върша работата.
Мозъкът на Алексия работеше на пълни обороти.
Дали да му се довери?
Имаше ли избор?
— Познавахме се бегло. Като деца. Това е всичко. Не съм го виждала почти четирийсет години.
— Но решихте да не споделяте тази информация с полицията. Защо?
— Защото съм родена в Америка и израснах там. Никой в тази страна не знае това — нито медиите, нито партията, нито дори личните ми приятели — и бих искала да си остане така.
Сър Едуард Манинг сериозно се замисли. Какво откровение! Да стигнеш в обществения живот, докъдето бе стигнала Алексия де Вер, и успешно да държиш в тайна такава важна част от миналото си, беше голямо постижение.
— Мога ли да попитам защо избрахте да скриете това, госпожо министър? В крайна сметка да си американец не е престъпление.
— Така е. Но аз не съм американка, Едуард. Отказах се от американското си гражданство преди години, още преди да се кандидатирам за парламента. Целият ми съзнателен живот е прекаран в тази страна и смятам себе си за истинска англичанка. Освен това не съм крила нищо. Никога не са ме питали за детството ми, освен най-общо. Просто не се е налагало.
— Но сега се налага.
Алексия въздъхна.
— Да. Онази вечер в Кингсмиър, човекът от записа на охранителната камера. Имаше нещо познато у него. Отначало не можех да определя точно какво. Но после се сетих.
— Познали сте Хамлин?
— Не точно. Не знаех, че е той. Не бях сигурна. Както казах, не съм го виждала от детството си. Но щом комисар Грант спомена името…
Тя не довърши.
— Знаете ли, че е бил в затвора?
Алексия се поколеба за момент. После отвърна:
— Да. Съобщиха по новините.
— За удавеното дете.
— Да. — Алексия потръпна. Дори само произнасянето на думата „удавено“ смразяваше кръвта й. — Но не знаех какво е станало с него впоследствие. Душевното му разстройство, виденията, всички тези работи.
— Защо мислите, че Хамлин иска да се свърже с вас сега? — попита сър Едуард Манинг.
— Нямам представа. Видя досието му. Има служебни и финансови проблеми, а и душевното му заболяване…
Сър Едуард Манинг поразрови паметта си. Спомни си, че бе чел нещо за фалит. Хамлин бе имал автосервиз, фалирал по време на рецесията.
— Мислите ли, че е заради пари?
Алексия сви рамене.
— Както казах, нямам представа.
— Бяхте ли любовници?
Въпросът бе толкова директен, че за момент Алексия онемя.
— Аз… ние… има ли значение? За бога, Едуард, това беше преди четирийсет години!
— Може да има значение, госпожо министър. Хамлин знае ли нещо, с което може да ви изнудва?
Алексия отмести поглед.
— Не. Поне не се сещам.
— Някакви сексуални пикантерии, нещо от този сорт?
— Не. — Алексия му хвърли смразяващ поглед.
— Наркотици?
— Не! Е, може би малко трева. Все пак беше през седемдесетте. — Тя прокара пръсти през косата си. — Виж, когато комисар Грант потвърди, че мъжът от Кингсмиър онази вечер е Били Хамлин, останах изключително изненадана. Тъкмо затова дискретно те помолих за досието му. Но онова, което прочетох там, ме притесни. Очевидно Били не е добре психически. Проявява маниакално обсебване от известни личности. А сега се появява в Англия и се държи агресивно към мен. Това не ми харесва.