— И на мен, госпожо министър — искрено заяви сър Едуард Манинг. — И на мен.
Останаха смълчани за известно време. До известна степен Алексия бе казала на Едуард истината. Не знаеше какво би могъл да иска от нея Били Хамлин. Бе положила огромни усилия, за да изгради кариерата и семейството си, за да позволи да бъдат застрашени от някакъв дух от миналото — минало, с което бе скъсала отдавна. И така щеше да бъде до края на дните й.
А пък и момичето, което Били Хамлин търсеше, вече бе умряло.
Алексия де Вер бе погребала Тони Джилети много, много отдавна.
— Едуард?
— Госпожо министър?
— Искам да се отървеш от него.
Сър Едуард Манинг настръхна. Това го накара да погледне с други очи на шефката си.
„Не подозирах, че е толкова безскрупулна и сурова. Явно е биткаджийка. Умее да оцелява.
Също като мен“.
Какво бе изкрещял Хамлин на Алексия, когато полицията го повлече?
„Знам коя си!“
Сър Едуард Манинг би искал да може да каже същото. Неговото собствено оцеляване може би зависеше от това. Сети се за Сергей Милеску и неизвестните, които му плащаха. Спомни си острата болка от кухненския нож, ужаса, който изпита, завързан на собственото си легло, безпомощен, острието, опряно до гениталиите му. Спомни си за камерата и ужасните, извратени неща, които Сергей му бе правил.
И Едуард Манинг си имаше тайни.
Няколко напрегнати секунди двамата с Алексия де Вер стояха втренчили погледи един в друг през бюрото като два пустинни гущера. Нетрепващи, хладнокръвни, замръзнали като статуи, обмислящи следващия ход на противника. Дали бяха два хищника, обединени от общата опасност Били Хамлин? Или единият бе хищник, а другият — плячка?
— Да, госпожо министър. Мога да се отърва от него. Ако това е вашето желание.
— Това е. Едуард. Това е.
— Тогава го смятайте за уредено. — Сър Едуард Манинг стана и тръгна да излиза от стаята. На вратата се обърна:
— Само още една малка подробност, госпожо министър. Чух Хамлин да ви нарича Тони. Защо?
— Това беше прякорът ми като дете — отвърна Алексия без никакво колебание. — И да ти призная, дори не помня защо. Толкова е странно да го чуя след толкова много години.
Сър Едуард Манинг каза:
— Представям си.
И излезе.
Всичко приключи невероятно бързо.
Никакви адвокати, никакви телефонни разговори, никакво явяване в съда, нито обжалване. След като Алексия де Вер отказа да приеме Били Хамлин, полицията го хвърли в един ван заедно с още шестима други протестиращи и ги откара в една килия в полицейския участък на Уестминстър. След няколко часа някакъв елегантно облечен мъж пристигна за него.
— Господин Хамлин? Станало е недоразумение. Моля, последвайте ме.
Мъжът изглеждаше добронамерен. Говореше възпитано, носеше костюм. Били се почувства в пълна безопасност, когато се качи в колата, карана от шофьор; предположи, че отиват в министерството на вътрешните работи. Всъщност още щом се качи го хванаха и му биха инжекция успокоително. В замъгленото си състояние той усети, че го местят от луксозната кола в неизвестен бял ван, който го откара на Хийтроу. После всичко се случи като в сън. Взеха му паспорта, после му го върнаха с множество страшни на вид черни печати по задната страница. Заведоха го без багаж до редовен пътнически самолет на „Вирджиния Атлантик“, стовариха го на седалката, закопчаха му колана и докато той неуспешно се бореше с мощното въздействие на сънотворната инжекция, самолетът се издигна в сивото дъждовно небе. Когато дойде на себе си, бе в Ню Йорк, без пукната пара, съвсем сам, отново на американска почва като непотърсена пощенска пратка, върната на изпращача.
Със замъглено съзнание се добра до една пейка на летището, седна и забърка по джобовете си за мобилния си телефон.
Нямаше го!
Не! Не можеше да е изчезнал! Какво щеше да стане, ако гласът го потърсеше? Кой щеше да отговори?
Били Хамлин се разтрепери.
Защо Алексия де Вер не бе пожелала да го изслуша? Защо не я бе накарал да го чуе?
Беше се провалил. Сега щеше да се лее кръв, още кръв, и това щеше да тегне на неговата съвест.
Заплака.
— Господин Хамлин?
Били вдигна глава. Беше съкрушен.