Не оказа никаква съпротива, остави се в силните ръце, които го вдигнаха и го повлякоха нанякъде.
17.
— Така-а. Значи имаме девет омара, три килограма речни раци, пресни домати за салата от ферма „Адамс“.
Лидия, филипинката, която се грижеше за домакинството на семейство Майър, вдигна огромната натъпкана платнена торба.
— Достатъчно да нахраня цяла армия, госпожо Луси.
— Добре. Защото наистина ще сме цяла армия. Какво още трябва? Телешко?
— Вече къкри във фурната.
— Пресен хляб?
— Имаме.
— Ягоди? Тоник за джина на Теди. — Луси Майър се плесна по челото с отрупаната си с диаманти ръка. — Нямаме и капка джин! Ще пратя Арни в града да купи. Мислиш ли, че гастрономът още е отворен?
— В един на обяд? Да, госпожо Луси. Със сигурност. — Лидия докосна ръката на господарката си. Обичаше да работи за госпожа Майър. — Не се безпокойте. Вечерята ще е съвършена.
Луси Майър разчиташе на това. Обичаше всичко да е съвършено — от вечерите, които организираше, до небрежните карамелени кичури в косата си и ежегодно претапицираните мебели в лятната й вила на Мартас Винярд. В детството й прекарваха летата наблизо в Нантъкет. От тези ваканции тя помнеше пикниците на майка си като изложби на изтънчена красота — пъстроцветните салати, пресните морски дарове, неповторимия шик на френските порцеланови съдове от различни сервизи и трептящите бели ленени покривки, постлани върху одеялата. Вечерите, които даваше, бяха също толкова забележителни. Дълги старовремски маси, отрупани с бляскав кристал и изящни сребърни прибори. В онези времена мъжете идваха, облечени в смокинги, а дамите блестяха в шифон и мъниста, коприна, дантели и бижута. Луси и малкият й брат наблюдаваха приготовленията със страхопочитание, преди да бъдат изпратени горе в стаята си с детегледачката.
Естествено, всичко вече беше много по-различно от шейсетте години. Луси вече предпочиташе Мартас Винярд пред Нантъкет, донякъде защото тук беше по-оживено и не толкова претенциозно. Тук наблягаха на барбекю, коктейли край басейните и вкусната, уловена на място морска храна. Не че не трябваше да се подготвят, особено когато предстоеше вечеря в чест на Алексия и Теди.
Луси се въртеше из огромния сводест хол и оправяше и без това съвършените възглавници на канапетата от „Ралф Лорън“ в старанието си да се вслуша в съвета на домашната си помощница.
„Бъдете спокойна. Това е само една вечеря. Всичко ще е наред“.
Как, за бога, приятелката й Алексия де Вер се справяше със стреса, когато цяла държава беше на главата й? Луси Майър не можеше да проумее това, при положение че управлението на едно домакинство й се виждаше достатъчно изтощително занимание.
Светът на Алексия де Вер бе невъзможно далеч от света на Луси Майър. Онова, което крепеше приятелството им, бе, че нито една от двете не би искала да е на мястото на другата. Луси обичаше да е домашарка и домакиня точно толкова, колкото Алексия обичаше политиката и предизвикателствата на властта. И двете се справяха съвършено с ангажиментите си. Въпреки толкова различния си начин на живот имаха и нещо общо. И двете бяха омъжени за прекрасни, предани мъже, които работеха в сферата на финансите. Теди де Вер беше управител на хедж фонд — бутиков, но рентабилен европейски бизнес. Арни Майър беше капиталист спекулант и притежаваше акции във фондове в Америка, Азия и в развиващия се близкоизточен пазар. Двамата нямаха общ бизнес, но добре познаваха сферите си на дейност. От първия ден си дойдоха на думата.
Бе трудно за вярване, че бяха изминали повече от двайсет години, откакто Арни Майър бе продал лятната им вила на семейство Де Вер. Гейбълс бе добре уреден неголям имот в периферията на имението на семейство Майър — Пилгрим Фарм — с басейн, малка къща за гости и кокетен двор, пълен с лози, рози и високи ружи. Арни и Луси живееха в много по-просторната „голяма къща“ — внушителна сграда от осемнайсети век с високи тавани, стари дъбови дюшемета и просторни светли помещения. През лятото, когато Теди купи Гейбълс, Алексия и Луси бяха млади майки. Луси помнеше първата си среща с Алексия сякаш беше вчера. Тя вече бе член на британския парламент и още тогава си личеше, че е изключително амбициозна. Но никой, най-малко Луси Майър, не си бе представял, че един ден новата съседка ще достигне такива зашеметяващи висоти.
„Моята приятелка — британският министър на вътрешните работи“.