— За мен няма ли целувка? — саркастично попита Рокси.
Алексия се прозина.
— Смени плочата, Роксан. Понякога се чудя как не ти идва наум колко си досадна.
— Кучка — измърмори Рокси, докато майка й се отдалечаваше.
Майкъл примижа. Мразеше конфликта между майка си и сестра си повече от всичко. Закара Роксан с инвалидната й количка до кафенето на Ивън Кийл — тяхно любимо място още от младежките им години, и я утеши с едно фрапучино.
— Предполагам сега ще започнеш да я защитаваш? — подкачи го Рокси.
— Не. Ще си кротувам.
— Същият си като татко. Никога не заставате срещу нея.
— Да ти призная, не знам дали ще успея да дойда у семейство Майър довечера — смени темата Майкъл. — Главата ми е като ударена с чук.
— Ами аз лично ще се погрижа да те фрасна с чук, ако ме изоставиш тази вечер. Няма да ме оставиш сама да търпя самохвалството на майка ми: срещата на Г-7 това, Даунинг Стрийт десет онова. И Луси Майър да я гледа предано като пудел. Пфу!
Майкъл смръщи вежди, но не каза нищо.
— Съмър идва специално за случая, знаеш ли — подкачи го Рокси. — Сигурна съм, че много държиш да я видиш.
Майкъл завъртя очи. Съмър Майър беше тяхното другарче в игрите в детството им. Винаги тайничко си бе падала по Майкъл. Беше свито дете, а като тийнейджърка качи много килограми. Последния път, когато се видяха, бе на седемнайсет години и стотина килограма и мълчеше като аутистка. От мисълта, че ще трябва да прекара четири часа в празни приказки с една сладка мълчалива пухкавелка, му се гадеше. И то без махмурлука.
— Ако дойда, ще накараш ли татко да ме включи отново в завещанието си?
Рокси се разсмя.
— Не. Но ако не дойдеш, някой ден, когато аз притежавам цялото семейно богатство и ти си напълно зависим от мен, ще те пратя да работиш.
— Предавам се. Ще дойда. Но отказвам да седна до Съмър Майър. Точка по въпроса.
— Майкъл, ти си ето там. До Съмър. Ако изобщо успее да дойде.
Луси Майър посочи празния стол отдясно на Майкъл. Рокси де Вер се изкиска и си спечели убийствения му поглед.
Отляво на Майкъл седеше Ванджи Браберман, абсолютно глухата вдовица на сенатор Браберман, която притежаваше една от по-малките къщи в имението Пилгрим Фарм. Ванджи наближаваше осемдесетте и имаше цяла енциклопедия болести, които бяха неизчерпаем източник на теми за разговор. Майкъл де Вер я познаваше от дете и вероятно вече знаеше повече — повече, отколкото му се искаше, — и от личния й лекар за синдрома на раздразнените черва на старата дама. Ванджи отказваше да носи слухов апарат, а предпочиташе фунийката, някога принадлежала на баба й, заради което изглеждаше като излязла от викторианската епоха. Освен това обичаше да почуква младежите с нея, ако мънкаха, което според Ванджи поколението на Майкъл правеше „ПОСТОЯННО“!
Столът отдясно на Майкъл бе все така празен. Имаше малка надежда полетът на Съмър от Бостън да закъснее, така че той щеше да си спести свенливите й искрящи погледи поне по време на предястието. Но нямаше да му се размине за десерта. Майкъл добре си спомняше, че няма сила на земята, която да отклони Съмър Майър от един хубав десерт. Тирамисуто на Луси бе достатъчно да я докара от Бостън с плуване. „Първият кит, забелязан край бреговете на Винярд това лято“.
Междувременно Луси — елегантна в семплата си бяла рокля и сламени сандали, се развихряше в ролята си на домакиня. Тя винаги бе имала онова майчинско, грижовно излъчване, което собствената му майка никога не проявяваше, и въпреки това успяваше да се поддържа в страхотна форма. Като малък Майкъл я възприемаше като съвършената майка. Стана му приятно, като видя, че си е все същата.
— Сега, ако всички сте се настанили, бих искала да кажа няколко думи, преди да започнем — разнесе се из стаята звънливият, женствен глас на Луси. — Всички присъстващи се знаем от дълго време. Двамата с Арни обичаме да казваме „семейство Пилгрим Фарм“. Всички сте ни много скъпи. Но един член от компанията ни заслужава специално внимание тази вечер.
Всички погледи се обърнаха към Алексия, която се изчерви подобаващо на хора от поздравителни възгласи.
— На нашата мила госпожа Де Вер не й стигна да влезе в британския парламент, ами реши, че трябва да се заеме с цялата страна.
— Че кой би се справил по-добре? — обади се Теди. Сияеше от гордост.
— Кой наистина? Затова с нашето тържество не само я приветстваме за добре дошла, но бихме искали да поздравим със закъснение прекрасната Алексия. Може да си фанатичен републиканец…