— Консерватор — поправи я Алексия.
Бащата на Луси се бе занимавал с политика и семейството открай време бе поддържало демократите.
— … но ние те обичаме и сме невероятно горди с теб. За Алексия!
— За Алексия!
Петнайсет чаши се вдигнаха и кристалът зазвънтя и заискри на светлината на свещите. През протегнатите ръце Майкъл зърна сестра си. Тя също бе вдигнала чаша, но някога миловидното й лице сега изглеждаше като издялано от камък. „С яростта си може да запали огън. В този поглед се чете убийствена омраза“, помисли тъжно Майкъл.
— Извинете, че закъснях.
Всички се обърнаха. Високо загоряло момиче бе влязло в стаята по време на тоста. Шумно стовари раницата си на дървения под. Носеше избелели дънки и бяла тениска с дълбоко изрязано деколте, така че се виждаха следите от презрамките на банския й. Дългата й кестенява коса бе вързана на конска опашка, а лицето й, по което нямаше и следа от грим, сияеше от здраве и младост въпреки явната й умора. С една дума, беше поразителна.
— Съмър, скъпа! — Арни Майър скочи да прегърне дъщеря си.
— Най-после! — Луси плесна с ръце. — Сядай, миличка, ето тук. Мястото ти е до Майкъл.
Съмър се изчерви и стрелна с поглед майка си. Да не кажем „застреля“! Луси потупа стола.
— Няма ли да поздравиш?
— Здравей. — Съмър кимна притеснено на Майкъл. — Отдавна не сме се виждали.
— Да.
Искаше му се да каже нещо галантно, но беше прекалено зает да затваря увисналата си до покривката челюст. „Да му се не види! Ако Арни не бе казал името й, нямаше да я позная“.
— Ще останеш ли на острова? — попита го учтиво Съмър.
— Ъ-ъ… аз, ъ-ъ…
— За съжаление не — отвърна Алексия вместо него и обяви на всеослушание: — Майкъл тъкмо започва нов бизнес в Англия. Много сме щастливи, че изобщо успя да ни посети, нали, Теди?
— Хмм — неодобрително изръмжа Теди.
— След няколко дни трябва да се връща.
— Е, то… аз… не е задължително — запелтечи Майкъл, без да откъсва поглед от съвършената бронзова кожа на Съмър. А устните й — меки и нежно розови, съблазнително се разтвориха, за да отпие глътка студено бяло вино. И преди ли имаше такива устни? Защо не ги бе забелязвал никога досега? — Бих могъл да остана още малко. Томи ще удържи положението за известно време. Нали разбираш. Ако се наложи.
— Наистина ли? — зарадва се Алексия. Присъствието на Майкъл правеше живота много по-приятен. — Това е чудесно. Сигурен ли си, че можеш да отделиш време?
— Разбира се, мамо. За теб — винаги.
Рокси де Вер се чудеше как брат й успява да се владее.
По-късно Алексия помогна на Луси в кухнята да направят кафе.
— Вечерята беше истински триумф, Луси. Много ти благодаря.
— Лидия се погрижи за всичко. Остави тези вечери-мечери — каза Луси, докато нареждаше чашите за кафе с розови мотиви върху чинийките от костен порцелан. — Разказвай. Как е там? Имам предвид как са нещата отвътре?
— Работата ли? Вълнуваща. — Алексия се усмихна, но очите й издаваха напрежение. Спестяваше нещо.
— Но?
— Няма „но“. Голяма чест е, че бях назначена. И, естествено, голямо предизвикателство.
— Скъпа — започна мило Луси, — не си пред Фокс Нюз. Не е нужно да рецитираш партийни лозунги. По дяволите, та аз дори не мога да гласувам в Англия, така че давай, казвай истината.
Алексия се усмихна.
— Това е истината. Ами, работата е много интересна. Но е стресираща. Имах един-два неприятни инцидента.
— Което на английски означава…?
— Заплахи. Получих телефонно обаждане няколко седмици преди пристигането ми тук. — Алексия й разказа за зловещия преправен глас и за фанатичното проклятие за Божия гняв. — Беше нещо за кръвта ми в пепелта. Не си спомням точно.
— Боже! — Луси зяпна. — Това е потресаващо!
— Не бих го определила точно така. Повече ме притесни, че тази откачалка има домашния ми номер.
— Как не — тихо добави Луси. — Теди знае ли?
— За телефонното обаждане знае.
Луси добре познаваше приятелката си и четеше между редовете.
— А за другото? Онова, за което не ми казваш?
Подтекстът на изказването накара Алексия да се усмихне.