— Още толкова други неща не съм му казвала, Луси! Повярвай ми, нямаш представа. Има неща, заради които би ме зарязал на мига.
— Теди? Да те зареже? Никога!
— Би го направил.
Алексия седна в люлеещия се стол в ъгъла. Тук, в познатата кухня на най-близката си приятелка, далеч от Лондон и Уестминстър и всичко случило се, изпита завладяваща нужда да сподели бремето си. Да има поне един-единствен човек на тази земя, който да знае цялата истина за миналото й. Коя е — каква е била — и какво е станала. Имаше нужда от човек, който да опрости греховете й.
Дали Луси Майър би могла да бъде този човек?
Луси остави чашите и се приближи до приятелката си.
— Алексия, ти трепериш, миличка. Какво става, за бога? Каквато и да е причината, можеш да ми кажеш. Едва ли е толкова страшно.
„И още как!“
— Преди няколко седмици един човек се опита да се свърже с мен. Човек от миналото ми.
— Какъв е този човек? Гадже ли?
— Нещо такова. — Алексия отпусна глава в ръцете си. — Искам да ти разкажа. Наистина. Но не знам откъде да започна. Има неща, които не знаеш за мен. Неща, които не знае никой друг. Ужасни неща.
Луси Майър се стресна от думите й. Инстинктивно усещаше, че не бива да настоява, че трябва да остави Алексия да сподели тайните си, когато сама пожелае.
— А този човек от миналото ти… той знае?
— Да. Дойде да говори с мен. Бил е в затвора и има психически проблеми.
— Господи. Алексия! Трябва да кажеш на Теди. Този човек изглежда много опасен.
— Да. Е, справих се с това.
— Как?
— Наредих да го депортират.
— Хубаво.
— Така ли мислиш? Сега се чудя дали постъпих правилно. Длъжница съм на този човек. Някога той направи нещо заради мен, нещо мило и благородно, заради което плати висока цена. А сега, когато се нуждаеше от мен, аз го прогоних. — За свое собствено учудване Алексия се разплака. — Просто бях подложена на такова напрежение… Телефонните заплахи. Били, изникнал така внезапно…
— Били ли се казва? Мъжът от миналото ти.
Алексия кимна.
— Има и друго. Целият кабинет ме мрази. Знам, че работят срещу мен почти всеки ден. А и отравянето на кучето ни. Всъщност кучето на Теди.
Луси я гледаше смаяно.
— Понякога имам чувството, че всичко е свързано — цялата тази омраза. Но не мога да разбера каква е връзката. Това е ужасното. Не знам, а това ме подлудява. Това трябваше да е най-щастливият период в живота ми, а вместо това имам чувството, че ще откача.
— Ами — логично подхвана Луси, — изглежда, че този тип Били е в дъното на всичко. Сега, след като си го депортирала, всичко ще се оправи, сигурна съм.
— Надявам се. — Алексия подсмръкна. — Ами ако няма нищо общо с него? Зад тези заплахи може да стои всеки. Може да е някой от затворниците, чиито присъди увеличих, или техен роднина. Толкова много хора ме мразят, Луси. Дори собствената ми дъщеря. Да си кажем истината — ако някой иска кръвта ми да се лее в прахта, това е Роксан.
— Не е вярно — каза преданата Луси, макар че и тя подозираше нещо такова. На вечеря й бе направило впечатление как блуждаеше погледът на Рокси, как момичето буквално се сви от гласа на Алексия, като ухапано от змия. Явно след последната им среща положението на този фронт се бе влошило. Но Алексия наистина бе прекалено хаплива с дъщеря си — факт, за който бе напълно сляпа.
Арни Майър подаде глава през вратата на кухнята и остана смаян от гледката на жена си, коленичила да утешава плачещата Алексия де Вер. Никога не бе виждал Алексия да плаче. Не бе плакала дори когато Рокси беше в болница и се бореше за живота си.
— Какво става?
— Нищо — отвърна Алексия.
— Мога ли да помогна?
— Да — веднага реши Луси. — Можеш да сложиш чашите за кафе на масата. Трябва ни още минутка.
— Да повикам ли Теди?
— Не — категорично забрани Алексия. — Горкият Теди е достатъчно стресиран. Нека си почива. Наистина, Арни, добре съм. Просто малко се разчувствах.
Луси Майър извади от едно чекмедже съвършено изгладена бяла ленена кърпичка и я подаде на приятелката си.
— Не можем да говорим сега. Има прекалено много хора.
— Знам. Съжалявам. Провалих ти вечерята.
— Глупости. Всъщност това беше твоята вечеря.
— Значи тържеството си е мое и мога да си плача, колкото си искам?