— Точно така! — Двете се разсмяха. — Можем да се поразходим утре. Знам един страхотен безлюден плаж в северната част на острова. Ако тръгнем достатъчно рано, ще си остане само за нас.
— Звучи страхотно. Но утре не мога. Теди заминава за Лондон заради голямата си бизнес среща във вторник и му обещах утре да бъдем заедно. Ще плаваме.
— Тогава след като замине. Аз никъде няма да ходя.
Алексия стисна ръката на Луси. Беше истински благодарна за това приятелство.
— С удоволствие.
— Тогава ще ми разкажеш всичко.
„Де да можех“.
— Е, да вървим — подкани я бодро Луси. — Не можем да стоим и да подсмърчаме тук. Давай да видим дали този божествено красив твой син най-после си падна по дъщеря ми. Вече съм подготвила тоалета си за сватбата, да знаеш. Пазя го в гардероба от години.
Алексия се разсмя.
„Благодаря ти, боже, за Луси“.
18.
На сутринта след вечерята у Луси Майкъл де Вер покани Съмър на среща.
— Запазил съм най-хубавата маса в „При Марко“. Събота вечер, осем часа.
— Много мило от твоя страна — отвърна Съмър. — Но току-що приключих една връзка. Не съм готова да ходя по срещи.
— Ами тогава да похапнем? — предложи Майкъл. — Ти изобщо ядеш ли? Защото храната е важно нещо, да знаеш. Също като водата. И като въздуха. Ти дишаш ли?
Съмър се разсмя.
— Да, Майкъл. Дишам.
— Слава богу. Както и да е, да се върнем на храната. Храната в „При Марко“ е най-хубавата на острова. Това искам да кажа.
— Така ли? Благодаря за информацията. Ще взема да си поръчам храна за вкъщи някоя вечер и да я опитам. Сама.
И затвори.
На следващата сутрин Майкъл де Вер цъфна на прага на Пилгрим Фарм.
— Донесох ти подарък.
И тикна добре опаковано пакетче в ръцете на Съмър Майър.
Тя го отвори. Беше готварска книга със заглавие „ХРАНА ЗА ЕДИН“.
— Колко находчиво. — Тя се опита да не се разсмее, но се оказа невъзможно.
— Аз съм си находчив — заяви Майкъл. — Как се справяш с разбитото си сърце?
— Бавно.
— Искаш ли да ускорим процеса?
— Довиждане, Майкъл. Благодаря за книгата.
В два през нощта Съмър се събуди от силно чукване по прозореца. Стана, отвори го и на косъм от лицето й профуча едно камъче.
— Какво правиш? — Тя разтърка очи.
Майкъл се хилеше насреща й на лунната светлина.
— Опитвам се да привлека вниманието ти. Справям ли се?
— Не.
— Донесъл съм китара.
— Хайде бе!
— Искаш ли да ти направя серенада?
— Не! Искам да си вървиш, откачалко. Посред нощ е.
— Добре. Няма да пея, ако се съгласиш да вечеряш с мен.
— Майкъл, вече се разбрахме за това.
— Можеш да сготвиш вечеря за един и аз ще изям половината.
— Влюбена съм в друг!
— Знам. Чад Бейтс. Майка ти ми каза.
— Тогава?
— Какво „тогава“? Скъсали сте. Аз пък познавам Бари Манилоу. — Майкъл размята заплашително китарата на шега. — А и не се страхувам да го използвам.
Съмър избухна в смях.
— Боже мой. Ти явно не приемаш да ти отказват.
— Семейна черта.
— Хубаво. Ще вечерям с теб. Но само като стари приятели, нищо повече. Сега, за бога, прибирай се и ме остави да спя.
Майкъл де Вер се прибра. Но Съмър Майър така и не заспа. Остана да лежи будна и да мисли за Чад. Чад, когото бе обичала толкова силно, толкова дълго и за когото искрено бе вярвала, че ще се омъжи, докато през май той не й заяви, че имал нужда от свобода, и не я потърси повече. Чад беше сериозен мъж, интелектуалец и гений, и щеше да стане известен журналист някой ден.
После се сети за Майкъл с коженото му яке бомбър, с абсурдната китара, метната през рамо. Майкъл беше секси и незрял и импулсивен и се бе отказал от Оксфорд, за да стане професионален купонджия.
„Ето ти отговора — каза си Съмър. — Майкъл де Вер не е типът мъж, от когото имам нужда.
Абсолютно, категорично не“.
— Написах ти стихотворение.
Бяха излезли на вечеря, но не в „При Марко“, а в едно малко забутано кафене до плажа Иствил Пойнт. Съмър тъкмо бе довършила вкусния си бургер с картофки, полят с два сока „Сам Адамс“, и бе започнала да се отпуска. (Нямаше нищо нередно двама стари приятели да вечерят заедно. Не беше нужно да става нещо.) И точно тогава Майкъл извади плика от джоба си.