Лицето й помръкна.
— Стихотворение? Мислех, че се споразумяхме. Нали ти казах, че не съм готова за срещи. А дори и да бях, не си падам по поезията.
— От къде знаеш? Още не си го прочела.
Съмър отвори плика и зачете на глас:
Съмър се усмихна.
— Много романтично.
— Хареса ли ти? — Майкъл се ухили. — Написах цяла камара стихчета, но това се получи най-добре. Никога не те е заслужавал, да знаеш.
— Ти пък откъде знаеш? Изобщо не го познаваш!
— Знам. Стига, моля те — Чад. Що за име е това?
— Най-нормално име.
— Да си говорим откровено, не мога да си представя как някой ще стене в екстаз: „Чад! О, Чад! По-силно, Чад!“
— Спри! — каза Съмър с престорено възмущение. — Майкъл да не би да звучи много по-добре?
— Естествено. Просто ти се лепва на езика. По-късно мога да ти покажа, ако искаш.
Съмър наклони глава и внимателно се вгледа в него. В избелелите си кафяви бермуди от „Абъркромби“, джапанки и тениска на ветроходен клуб „Бейлиол“, загорял от слънцето и с тъмна чуплива коса в рокерски стил, Майкъл изглеждаше по-красив от всякога. Беше хубавец още от дете. Но дали вътрешността отговаряше на външността?
— Като малка страшно си падах по теб.
— Подозирах нещо такова — отвърна Майкъл.
— Тук трябваше да кажеш, че ти също много си ме харесвал — подкачи го Съмър. — Не беше ли така?
— Всъщност… — Майкъл завъртя замислено шишето бира. — Ти не беше толкова малка.
— Моля?
— Сериозно. Беше си направо огромна.
Съмър грабна парче хляб от кошницата и го метна по него.
— Това не е много галантно!
— Но е вярно. — Той се разсмя. — Беше си дебелана и изобщо не говореше. Зяпаше ме като хипопотам, готов за атака. Трябва да знаеш, че ми беше изкарала акъла.
Това бе най-грубото нещо, което някой й беше казвал, но от устата на Майкъл звучеше смешно.
— Как отслабна? — попита той.
— Започнах да ям по-малко.
— Добра стратегия.
— Благодаря. — И двамата се усмихнаха. — Не знам — продължи Съмър. — Сигурно защото станах по-щастлива.
— Знаеш ли кое е смешното? — каза Майкъл, след като допи бирата си и поръча друга.
„Фактът, че трябва да съм съкрушена, а се чувствам напълно щастлива?
Или фактът, че знам, че си играч и ще ми въртиш номера, но въпреки това искам да спя с теб?“
— Не. Какво?
— Познавам те от петгодишна. А всъщност изобщо не те познавам.
Майкъл се пресегна през масата, хвана ръката на Съмър, обърна я и бавно почна да гали дланта й с палец. Чад Бейтс никога не бе правил това. Съмър почувства как кръвта й се втурна към слабините й, сякаш гонеше самолет.
— Хайде да си лягаме.
— За какво мислиш?
Теди де Вер погледна жена си. На слабата лунна светлина кожата на Алексия изглеждаше безупречна както някога, в началото на връзката им. Нощните сенки бяха заличили бръчките и несъвършенствата на възрастта. Виждаше се само красивият й профил със силната челюст, издължения й орлов нос, високото чело. Алексия беше почти на шейсет, но си оставаше все така чувствена, поне в очите на Теди. Любовта му към нея беше белязала по-голямата част от съзнателния му живот и го бе променила напълно. Ако трябваше да я опише с една дума, това щеше да е „сила“. Красотата на нейната сила беше заразителна. Тя беше направила и него силен. Затова Теди толкова я обичаше.
Вечеряха на верандата на Гейбълс. Само те двамата. Сред обсипаното със звезди небе се очертаваше изящният сребрист сърп на луната, откъм езерото в дъното на имението долиташе сънливото квакане на жабите. Прозорците на къщата за гости светеха, но децата им бяха излезли. Рокси щеше да вечеря с приятелка, рядко събитие напоследък, а Майкъл беше някъде със Съмър Майър. След вечерята у Луси и Арни Майкъл следваше дъщеря им по петите като кученце. Въпреки че на Теди му беше болно да го признае, изглеждаше мило. Не си спомняше някога да е виждал сина си толкова омагьосан, ако не се броеше привързаността към майка му в бебешкия период.