Изтегнат на шезлонг на горната палуба, Чарлз почувства, че възвръща увереността си. „Няма защо да се тревожа за оня Хамлин. Явно е хвърлил око на Тони, но пък кой не е. Била е с него, но го отблъсна“.
Тони трябваше вече да е на плажа и да строи пясъчни замъци с нейната група момченца.
„Ще я изненадам — реши Чарлз. — Ще й занеса ягоди с шоколадова глазура. Момичетата обичат такива безсмислени романтични жестове. И довечера ще изрази благодарността си“.
Щракна важно с пръсти към един от стюардите и нареди:
— Приготви ми една от моторниците. Отивам на брега.
Момчетата се отегчиха от играта и тръгнаха да търсят рачешки щипки в плитчините. Тони се обърна към водата.
„Боже! Какъв идиот!“
Били бе излязъл извън шамандурите, разделящи зоната за плуване от пристанището. Малко по-навътре три големи яхти стояха на котва, а между тях и брега се виждаха множество по-малки лодки. Сред такъв натоварен морски трафик един плувец е направо незабележим. Гмуркане за перли на такова място бе невероятно опасно.
Тони замаха бясно и закрещя срещу вятъра:
— Върни се! Ще те блъснат!
Били допря ръка до ухото си в стил „не те чувам“. Тони остави момчетата на брега, преплува няколко метра напред и продължи да крещи:
— Връщай се! Ще те ударят.
Били хвърли поглед през рамо. Най-близките лодки бяха на двайсет — двайсет и пет метра зад него.
— Спокойно де! Няма.
— Връщай се!
— Още две гмуркания.
— Били, не!
Но беше прекалено късно. С ловко подритване Били отново изчезна под вълните, с което си спечели още възгласи и ръкопляскане от зрителите на плажа.
Тони прехапа устна и притеснена зачака да се появи. Изминаха десет секунди, двайсет, трийсет…
„О, Боже. Какво става? Дали не си е ударил главата? Не трябваше да приемам тъпия облог и да го окуражавам, като знам колко е безразсъден. Също като мен“.
И тогава той се появи. Изскочи като делфин. Размахваше огромна стрида. Тълпата на брега го посрещна с радостни възгласи. Били я разтвори с ножа си и извади перла, което предизвика още по-бурни аплодисменти. Но той тъжно поклати глава към Тони.
— Прекалено е малка. Моята принцеса иска грахово зърно.
— Престани — гневно го сряза Тони. Това вече не беше шега. Нима тези идиоти на плажа не разбираха колко е опасно? — Връщай се, Били. Говоря сериозно.
Били поклати глава.
— Имам още две минути! — Пое дълбоко въздух и отново се гмурна.
— Защо не оставите управлението на мен, сър? Вие си почивайте.
Даниъл Грей бе опитен моряк. През последните двайсет години работеше по яхтите на разни богаташи. Семейство Бреймар Мърфи не бяха нито по-добри, нито по-лоши от повечето му работодатели. Но синът им Чарлз беше истинско гаднярче. Явно беше пил и не трябваше да бъде оставян сам на руля на такова скъпо нещо като моторницата на „Селест“.
— Много добре съм си отпочинал, благодаря — изръмжа Чарлз Бреймар Мърфи. — Просто ми донеси ягодите и шампанското, които поръчах, и уведоми майка ми, че ще се върна след няколко часа.
— Да, сър.
„Копеленце гадно. Дано заседнеш в някоя плитчина и през следващите десет години да изплащаш щетите на стареца си“.
Този път Били Хамлин остана под вода цели четирийсет и пет секунди. Май продължаваше да приема всичко това като шега — изплува и веднага се гмурна пак.
Побесняла, Тони се обърна — в никакъв случай вече не би прекарала нощта с него, независимо колко голяма е скапаната перла или онази му работа. Докато плуваше обратно към момчетата, мярна нещо с края на окото си. Лодка с гребла. Малка старомодна дървена лодка. „Какво, по дяволите, прави насред фарватера?“
И в същия миг забеляза две моторници. Едната се движеше спокойно, но другата, малко по-назад, летеше опасно — вдигаше вълни и с рев се носеше към брега. Първата моторница заобиколи дървената лодка без особено затруднение. Втората изобщо не забеляза опасността.
— Ей, намали! — Тони неистово заразмахва ръце. Вече бе в плиткото и можеше да подскача, като същевременно крещеше и ръкомахаше. — Намали!