Алексия въздъхна дълбоко.
— Какво има? Нещо притеснява ли те? — попита Теди.
— Не, не точно. Просто си мислех колко е хубаво тук. Какво спокойствие.
Беше права. Бе съвършена топла вечер — във влажния лепкав въздух се бореха за надмощие нежният аромат на рози, теменуги и лавандула и апетитното ухание на печено пиле с лимон и чесън, което долиташе от прозореца на кухнята. Въпреки това Теди усети, че Алексия не е изцяло тук.
— Нещо те тревожи. Виждам го. Какво има, мила?
Алексия обгърна с двете си шепи чашата „Пелегрино“ и сви колене към гърдите си.
— Толкова ли е явно?
— Само за мен.
— Ако ти кажа, обещаваш ли да запазиш спокойствие?
— Ще се постарая. Какво има, Алексия?
— Помниш ли онзи мъж, който дойде в Кингсмиър вечерта на назначението ми?
— Бегло. Помня, че ти напусна вечерята. Но не каза ли, че е нещо незначително?
— Така беше. Може би все още е така.
Теди повдигна вежди.
— Може би?
— Не ти казах, че преди няколко седмици в Лондон го видях отново. Същият мъж.
— Но… от къде знаеш кой е? Сега си спомням — каза, че си е тръгнал, докато отидеш до портала, а камерите не работели.
— Работеха — безстрастно каза Алексия. — Излъгах те, защото не исках да те тревожа.
— За бога, Алексия. Да не съм дете. Искам да ми казваш тези работи.
— Знам. Съжалявам. Така или иначе, дадох записа на полицията и те откриха кой е.
— И кой е?
— Американец. Бивш затворник с психически проблеми.
— Господи!
— Не е толкова зле, колкото изглежда. Не е агресивен. Работата е там, че се появи отново. На площада пред парламента, две седмици преди началото на ваканцията. Сграбчи ме за ръката, докато излизах с Едуард. Ние…
— Чакай, чакай! — Теди се наежи. — Сграбчил те е за ръката? Какво искаш да кажеш? Нарани ли те?
— Не. Стресна ме, само това.
Теди се опита да асимилира информацията. Мразеше, когато Алексия имаше тайни от него, особено такива. Той трябваше да я закриля. Беше негов дълг. Почувства се като кастриран.
— Къде беше полицията, когато се случи всичко това? Твоята така наречена охрана?
— Там бяха. Отведоха го.
— Надявам се, че си подала оплакване.
Алексия го гледаше неловко.
— Не подаде ли оплакване?
— Не беше нужно. Едуард се справи с това.
— Как?
— Депортирахме го. Тихомълком. Не исках пресата да раздухва случая. Просто исках да се махне.
Теди кимна одобрително. Това беше единственото успокоително нещо, което чуваше тази вечер. Няколко минути остана смълчан, като замислено отпиваше от бордото си. После попита:
— Как се казваше?
Този въпрос я изненада.
— Какво значение има?
— За мен има. Искам да знам.
— Не мога да ти кажа.
Теди я погледна недоумяващо.
— Какво? Стига глупости, мила. Кой беше този човек?
— Щях да ти кажа, ако можех, Теди. Но не мога. Просто ще трябва да ми се довериш.
— Да ти се доверя? Това вече е прекалено! Явно не ми вярваш достатъчно, за да споделяш с мен. — Теди гневно стана и закрачи по верандата. Изведнъж цялото спокойствие и очарование на вечерта се изпариха.
Алексия се опита да го вразуми.
— Не се сърди. Ти знаеше с какво се захващам, когато кандидатствах за тази длъжност.
„Дали?“ — горчиво си помисли Теди.
— Вече не съм някакъв си член на парламента от задните редове, а министър на вътрешните работи.
— Знам как се нарича новата ти длъжност, Алексия. — Не беше в стила на Теди да изпуска нервите си, особено по отношение на нея, но сега не можеше да се овладее.
— Тогава сигурно знаеш, че ще има неща, и то много неща, които не мога да споделям с теб — почна да се отбранява Алексия. — Просто това е положението.
— Тогава защо изобщо ми казваш каквото и да било? Защо ми казваш, че се безпокоиш заради онзи мъж, а после не ме допускаш да ти помогна?
Алексия долови притеснението и болката в гласа му. Може би не трябваше да му казва нищо. Но след онази вечер в кухнята на Луси Майър изпитваше нарастваща нужда да говори за страховете си.
— Казах ти, защото ме попита. А и защото исках да съм откровена, доколкото това е възможно.