— Е, хубаво. Само че изобщо не е достатъчно!
Алексия се приближи към Теди, който я беше загърбил, прегърна го през кръста и се притисна към него. Този жест бе признание за нейната привързаност, за уязвимостта й, за нуждата й от него, за съжалението за постъпката й. Въпреки че беше разгневен, това разтопи сърцето му.
Обърна се и я взе в обятията си.
— Искам да те закрилям, Алексия. Това е всичко. Не разбираш ли?
— Ти ме закриляш — прошепна Алексия. — Точно сега. Толкова много се нуждая от теб, Теди. Не бих могла да постигна и една хилядна от всичко това без теб.
Теди я целуна страстно. Никога нямаше да й се насити.
Никога.
Съмър Майър лежеше гола и изтощена в прегръдката на Майкъл де Вер, взираше се в тавана и се хилеше.
Вече бе свършило.
Беше сложила точка на Чад Бейтс.
Дъхът на Майкъл гъделичкаше ухото й, докато топлото му тяло се притискаше към гърба й. Долавяше уханието му на пот, парфюм и секс. Мислеше си, че досега не е имало мъж, когото да желае повече от него. Целуна го и прошепна:
— Мислех си за онова, което каза.
— Че дупето ти е осмото чудо на света? — Майкъл плъзна ръка надолу.
— Не, не това — закиска се Съмър.
— Защото е точно така, да знаеш. Да ти призная, ако беше англичанка, щях да те предложа за национален обект на културата. Разбира се, вие янките нямате усещане за културно наследство.
— Имам предвид онова, което каза — че ние всъщност не се познаваме въпреки толкова години зад гърба ни.
— О, това ли?
— Така е.
— Е, слава богу, сега вече не е чак така.
Майкъл се пресегна към гърдите й и почна лениво да чертае кръгчета около зърната й с показалец. Съмър изстена от удоволствие. Докосването му беше истинско блаженство. Тя потръпна, като си помисли къде ли е овладял всички тези техники.
— Говоря сериозно. Искам да кажа, че познавам цялото ти семейство по-добре от теб. Майка ти е робот. Баща ти — светец.
— Не бих влизал в такива детайли — промърмори Майкъл.
— А Рокси беше толкова жизнерадостна и мила… преди, разбираш ме.
— Да — тъжно се усмихна Майкъл. — Беше.
— Но за теб нищо не знам. Нищо конкретно.
Майкъл се отпусна по гръб с широко разперени ръце като разпятие.
— Питай каквото искаш. Аз съм отворена книга.
— Добре. — Съмър се надигна на лакът. Майкъл бе пленен от начина, по който дългата й кестенява коса се стелеше по раменете й и чаршафите му.
— Защо напусна Оксфорд?
— Този е лесен — отвърна Майкъл. — Беше скучно. Следващият.
— Лесно ли се отегчаваш?
— Много.
— А от жените?
— Ако са отегчителни, да. Не се безпокой. Ти не си от тях.
И пъхна ръка между бедрата й. Съмър категорично я отблъсна.
— Не се притеснявам. Ти също не си скучен. Засега.
Майкъл се ухили. Хареса му предизвикателството.
— Други въпроси, госпожице Майър, или свидетелят може да бъде освободен?
— Много. Защо винаги вземаш страната на майка си, когато двете с Рокси се карат?
Майкъл смръщи вежди.
— Така ли правя?
— Така направи предишната вечер.
Той се замисли за момент, после каза:
— Предполагам, че я защитавам, защото никой друг не го прави. Обичам Рокси много, както всички останали, и всички се чувстваме ужасно заради случилото се. Но тя е много несправедлива към мама. Обвинява я за всичко.
— А няма ли основание?
— Понякога наистина е жестока към Рокс — призна Майкъл. — Така че сама си е виновна.
— Но нали тъкмо тя е прогонила приятеля на Рокси? Поне така чух.
— Не можеш да прогониш човек, който не иска да бъде прогонен. Той беше голям човек, не кутренце.
Майкъл се разгневи, макар да не знаеше точно защо. Никога не бе обсъждал това с друг, дори с Томи, най-добрия си приятел. Никой в семейството не говореше за това. Но може би тъкмо това бе част от проблема и голямата трагедия на Рокси — че тази тема се бе превърнала в табу.
— Ще ти разкажа какво стана. Мама нае някакъв тенисист едно лято, казваше се Андрю Бийзли. — Майкъл изрече името сякаш беше отровно.
— Не си го харесвал.
— Изобщо. От самото начало. Беше змия. Хубавец — ясно го осъзнаваше.