Точно сега Алексия откри, че океанската шир я успокоява, вместо да я плаши. Забавляваше я мисълта за величието на природата и за нищожността на живота с всичките му битки. Откакто се помнеше, Алексия де Вер се бе борила да бъде някой, да бъде важна, да осмисли съществуването си. Заради нея едно малко момченце бе загубило живота си, а един почтен мъж бе разрушил своя. Тъкмо на тях двамата дължеше значимите си постижения. Тъкмо в това беше иронията, че океанът, който я караше да се чувства толкова нищожна, можеше да й носи такова съвършено спокойствие.
— Раз — два, без мотаене! — Луси Майър имитираше Мери Попинс твърде несполучливо, но с това винаги бе успявала да разсмее Алексия, защото Луси в много отношения наистина приличаше на Мери Попинс. — И до обяд няма да стигнем до плажа, ако продължаваш да стоиш там като Кейт Уинслет на „Титаник“.
Това сравнение не я разведри много. Напоследък Алексия често се чувстваше като на борда на „Титаник“, който се носи към неизбежната си гибел. Беше оправила конфликта с премиера преди парламентът да се разпусне за лятна ваканция — или поне така си мислеше. И въпреки бурята от негодувание в партията заради проблема с флага всички социологически проучвания показваха, че рейтингът на Алексия е все така висок. Дори „Дейли Мейл“ смени тона в подкрепа на твърдата й позиция по имигрантския въпрос. Но бъркотията в личния й живот не й позволи да се зарадва на успеха си. Най-много я измъчваше, че не може открито да сподели притесненията си с Теди. Дори само намекът за съществуването на Били Хамлин миналата вечер бе хвърлил Теди в пълна паника. Преди бе предполагала, но сега вече знаеше със сигурност: трябваше да решава проблемите съвсем сама.
— Извинявай — подвикна тя на отдалечаващата се Луси. — Ти водиш.
Най-после бяха намерили време за дълго отлаганата разходка до фара Гейхед. Постройката от червени тухли бе изградена в опасна близост до ерозиращите скали през 1844 на мястото на старата дървена кула, строена с разрешението на президент Джон Куинси Адамс, и бе известна туристическа атракция на острова. Благодарение на енциклопедичните си познания за крайбрежния релеф и тайнствените пътечки на Мартас Винярд Луси бе открила маршрут, по който нямаше да ги безпокои никой.
След поверителния им разговор в кухнята на Луси преди две седмици нито една от двете не бе споменавала „тайните“ от миналото на Алексия. Вървяха вече повече от час, но Алексия не бе отронила ни дума. Остави на Луси възможността вълнуващо да бърбори за процъфтяващата любов между Майкъл и Съмър.
— Казвам ти, че чувам сватбени звънчета.
— Все ти се причуват звънчета — разсмя се Алексия. — Ти си Квазимодо.
Алексия отчаяно искаше да говори за Били Хамлин и миналото си. Но подхващането на този разговор се оказа много по-трудно от очакваното. Онази вечер в Пилгрим Фарм, разчувствана от милото отношение и сърдечните пожелания на близките си хора, тя бе отворила дума съвсем естествено. А сега, на разобличаващата дневна светлина, трябваше да започне от самото начало.
„Как става това след четирийсет години мълчание?“
Накрая Луси направи първата крачка.
— Е — подхвана тя, след като най-после бяха спрели да обядват на едно сечище на върха. — Още ли искаш да ми разкажеш за Били?
„Помни името му. Явно е мислила за това“.
— Ако не искаш, няма проблем. Просто помислих, че е редно да попитам. В случай, че още те притеснява.
Каза го съвсем между другото, между две хапки сандвич с яйце и кресон. Дори бе подбрала съвсем безобидни думи. Ако Били Хамлин „притеснявал“ Алексия. Не тероризирал. Не преследвал. А притеснявал. Като муха или дупка на чорапа.
Алексия нервно прехапа устна. Или сега, или никога.
— Как би реагирала, ако ти кажа, че някога съм извършила нещо ужасно? Нещо, за което бих дала всичко, ако можех да върна времето назад, но вече е непоправимо.
Луси се постара да не издава собствената си нервност.
— Бих казала: добре дошла сред човешкия род. Всички имаме разкаяния, Алексия. Особено на нашата възраст.