Луси Майър щеше да остане лоялна. Нямаше никакво съмнение. Сестрите винаги трябва да са лоялни. Трябва да се подкрепят през огън и вода. Луси Майър бе възпитана да вярва в семейната институция и го правеше.
Луси щеше да запази тайната на Алексия.
Но след днешната изповед нищо помежду им нямаше да е същото.
20.
Беше типична лондонска нощ в края на лятото: дъждовна, сива и студена. И всички заведения бяха пълни.
В „Старият лъв“ на Бейкър Стрийт Саймън Бътлър работеше зад бара, както обичайно. На вратата се появи един мъж явно не на себе си.
— Наблюдавай го този — заръча на Саймън собственичката, която също бе забелязала мъжа: веднага позна приведените рамена, нестабилната походка, празния поглед и неприкритото отчаяние на отколешен бездомник. — Изглежда, вече добре се е подредил.
Мъжът стигна на зигзаг до бара.
— Една халба, моля. — И бутна шепа дребни монети към Саймън.
— Веднага.
„Не чака никого. Дошъл е да пие, за да забрави“.
Докато му наливаше, Саймън забеляза, че човекът си говори сам. Отначало тихичко, после по-възбудено. Класически параноичен диалог на шизофреник. Мати, братът на Саймън, беше шизофреник и Саймън бе станал експерт по разпознаване на вътрешните демони.
— Алкохолът не е отговор, от мен да знаеш — мило каза той на мъжа, докато му поднасяше бирата. Отблизо изглеждаше още по-зле — смъртнобледен, с кървясали очи. Около него се носеше миризма на отчаяние и мръсотия.
— Тя щеше да се омъжи за мен.
Мъжът не говореше на Саймън, а по-скоро на себе си, на въздуха.
— Някога ме обичаше. Двамата се обичахме.
— Сигурен съм в това, приятел.
Горкият негодник. Не беше от опасните, а просто разчувстван.
Какъв жесток свят.
„Бруксис“ е един от най-специалните мъжки клубове в Лондон. Разположен е в западната част на Сейнт Джеймс Стрийт и е основан от четирима херцози и още няколко благородници през шейсетте години на осемнайсети век като политически салон на вигите, предшествениците на либералите.
В наши дни членството е по-свободно, но все още преобладават дипломати, политици и обществени служители. Единственото важно негласно условие е кандидатът да е мъж, британец и безспорно от висшите слоеве на обществото.
Теди де Вер не членуваше там просто защото принадлежеше към Карлтън Клуб на торите на отсрещната страна на улицата. Известно беше, че двете институции са в благородно съревнование и членство в двата клуба беше нещо нечувано. Теди обаче често гостуваше в „Бруксис“, затова днешният обяд не беше нищо необичайно.
— Де Вер.
Сър Едуард Манинг, началникът на кабинета на Алексия, поздрави сърдечно Теди. Докато сър Едуард се държеше на почтителна дистанция с госпожа министъра, то нейният съпруг беше друга работа. Двамата се познаваха бегло. За равнопоставени в обществото на лична среща проявата на фамилиарност беше съвършено подходяща.
— Манинг. Благодаря, че прие да се срещнем. Сигурен съм, че програмата ти е плътно натоварена.
— Не повече от твоята, старче.
Поръчаха си джин с тоник и пържоли алангле с прочутите хрупкави картофки на „Бруксис“. Теди премина направо на въпроса.
— Става дума за Алексия.
— Така и предполагах. Какво те тревожи?
— Малко е неловко. Спомена, че е имала проблеми с някакъв тип, когото познавала преди години.
Сър Едуард Манинг с нищо не издаде изненадата си, че Алексия е решила да се довери на съпруга си за Били Хамлин. Заповедта за депортация бе изпълнена така бързо и тайно, че дори личната охрана на министъра не беше информирана за случая. При това по молба на Алексия! Ако Хамлин държеше ключ към някоя мрачна част от миналото на министъра, сър Едуард си представяше, че последният човек, с когото би споделила, би бил съпругът й — приятният, но затворен Теди.
— Тя спомена, че този човек я е преследвал.
Сър Едуард отново не каза нищо. Теди де Вер не бе задал въпрос. Просто го бе съобщил. Сър Едуард Манинг не се бе издигнал до най-високите нива на йерархията в британската администрация заради отговаряне на изявления.
— Странното е, че Алексия не ми казва името на мъжа. Просто ми обясни, че ти си се справил с „проблема“. — Теди отряза сочно парче пържола и го лапна. — Та бих искал да знам дали е така?