Британското правителство било по петите му.
Вътрешният министър се опитвал да му запуши устата.
Опитен убиец го искал мъртъв и се целел във всеки от близките му.
Всяка вечер мъжът разказваше на Саймън Бътлър за „гласа“. Гласът от телефона. В главата му. В сънищата му. Той му казвал какво да прави. Тероризирал го. Никой не му вярвал. Но гласът бил истински.
Не искаше да каже името си на Саймън. Това беше част от параноидните му илюзии. Не се доверяваше на никого. Но не спираше да споменава за дъщеря си Дженифър.
Една вечер след работа Саймън каза на собственичката:
— Иска ми се да опитам да я намеря. Очевидно тя е единственото му семейство, а човекът се нуждае от помощ. Сигурно се е побъркала от притеснение.
Собственичката на бара погледна младия барман с умиление. Колко добро момче беше този Саймън Бътлър. Мило. Не като сина й Артър. Беше й болно, но не можеше да не признае, че Артър и приятелите му са разбойници.
— Хубава идея, Сай. Обаче разполагаш само с едно лично име. Това няма да те отведе доникъде.
Саймън само сви рамене.
— Ако наистина се тревожиш, по-добре се свържи със социалните служби. Може би те ще успеят да му помогнат.
— Може би — отвърна Саймън. — Все пак ще ми трябва някакъв адрес.
Не беше болница, а затвор.
Да, имаше лекари — прословутите мъже с бели престилки. Но те не искаха да му помогнат. Те искаха да го контролират. Да го вкарат в капан. Били Хамлин помнеше само как го затвориха и завързаха и как го упояваха до козирката с бог знае какво. С неща, които го караха да забрави, да се отпусне, с които го държаха в постоянно състояние на безтегловност.
Гласът беше изчезнал. Докторите наричаха това напредък.
Но паниката на Били нарастваше.
Времето изтичаше.
Колкото и да го ужасяваше гласът, Били се нуждаеше от него. Трябваше да му казва какво да прави. Да му даде още един шанс. Животът на Джени зависеше от това.
По ирония на съдбата го спаси тъкмо Джени. Беше в безопасност — засега — и след като го откри, започна да го посещава всеки ден. Били не можеше да признае на дъщеря си цялата истина за гласа. Истината би я ужасила, а той не искаше това. Но й казваше за хапчетата, за пухкавите облаци в главата си, които притъпяваха всички усещания и емоции. За копнежа си по свободата. В крайна сметка Джени бе убедила докторите, че може да се грижи за него и че той ще е на сигурно място в дома й. Тя нямаше ни най-малка представа, че всъщност той, Били, се грижеше за нейната сигурност. Наблюдаваше я всяка нощ как спи, будуваше край нея в скромното й апартаментче в Куинс.
Не бе искал да си тръгва. Да се измъква като крадец през нощта, без обяснение, без сбогом. Но гласът се беше обадил и му бе дал инструкции. А на гласа трябваше да се подчинява.
Били сви юмруци и ги притисна към очите си, за да не допусне да се разплаче. Трябваше да остане концентриран. И позитивен. Концентриран и позитивен — това беше разковничето.
И накрая ето го тук, в Лондон. Беше успял. Това само по себе си беше голямо постижение. Но първото, което научи при пристигането си на английска земя, бе, че с Алексия няма да се получи. Парламентът беше излязъл в дълга лятна ваканция и министърът на вътрешните работи беше заминала за три седмици на почивка в Мартас Винярд — на по-малко от петдесет километра от болницата, където го бяха държали затворен. Да си беше останал там! Горчивата ирония направо го давеше. Студената ръка на съдбата го бе стиснала за гърлото.
Алексия де Вер я нямаше. Но щеше да се върне.
Не му оставаше нищо друго, освен да чака.
Саймън Бътлър беше бесен. Социалните служби бяха толкова ефективни, колкото воден пистолет при горски пожар.
— Имаме няколко брошури — услужливо обясни отегченият малоумник по така наречената гореща линия. — Или влезте в сайта ни за повече информация за най-близкия социален център.
Саймън се бе сблъсквал със същото безотговорно отношение, когато брат му Мати беше болен.
— Кой е адресът на уебсайта? — сопна се той. — Да не е „Хич-не-ми-пука-за-вас-точка ком“?
— Разбирам притеснението ви, господине…