Саймън Бътлър затвори. Трябваше да има по-добър начин.
Били Хамлин се чувстваше по-добре.
Слънцето бе изгряло и Лондон вече не изглеждаше рапсодия в сиво. Жените отново си бяха сложили късите поли, хората се усмихваха един на друг по улиците, посетителите на заведения се изнасяха по тротоарите, седяха по малките масички, пушеха, смееха се и се радваха на новата възможност да си поръчат тройно „алфреско“.
Парламентът се събираше отново след девет дни, но Алексия щеше да се върне след шест.
Вече му се виждаше краят.
Обикновено той отиваше до „Старият лъв“ на Бейкър Стрийт. Там беше винаги пълно и можеше да си останеш анонимен, да бъдеш един от редовните посетители, а и Били харесваше тамошния барман. Държеше се приятелски, без да любопитства, и черпеше Били с чипс и фъстъци. Но в „Старият лъв“ бяха изнесли масите навън и този ден Били реши да направи изключение и отиде до „Роза и корона“ на Марилбоун.
До втората бира беше добре. Но с превалянето на деня и увеличаването на алкохола настроението му ставаше все по-мрачно.
— Тя щеше да се омъжи за мен, разбираш ли?
— Коя?
Неколцина млади мъже седяха на бара до него, облечени делово като за Ситито. От кога ли седяха тук? Не ги бе забелязал досега.
— Тони. Тони Джилети.
— А, ясно. — Младите мъже го загърбиха.
По някаква причина Били се почувства пренебрегнат и сграбчи единия за ръкава.
— Знам някои неща, разбираш ли. Знам неща за министъра на вътрешните работи. Мога да сваля правителството на Великобритания. Затова ме преследват.
— Какъв ти е проблемът, задник? — Борсовият посредник издърпа ръката си и без да иска, събори Били от стола на бара. Той загуби равновесие и се стовари върху близката маса, на която вечеряха хора, и се разхвърчаха чинии и прибори. Чу се писък.
Били успя да се изправи, но един от вечерящите го цапна. Завладян от паника, той диво взе да се отбранява, риташе и крещеше, докато персоналът на бара го извличаше на улицата.
— Само посмей да се върнеш и ще повикам полицията! — извика след него собственикът. — Шибана откачалка!
Чак когато тръгна да се прибира и взе да се върти из непознати улици, Били осъзна колко е пиян. Устната му беше сцепена, прилоша му, главата му се замая, усети, че едното му око започва да се затваря. По-лошото бе, че не знаеше къде се намира. Усмивките, които бе забелязал по-рано по улиците, вече бяха изчезнали. Хората го подминаваха и го зяпаха особено — с изражения, които варираха между неодобрение и открита враждебност.
„Страхуват се от мен“.
Тази мисъл го натъжи.
Докато се добере до пансиона — цяло каре еднотипни викториански къщи по Еджуеър Роуд, вече наближаваше полунощ. Отмалял, той тръгна нагоре по стъпалата. До вратата стоеше някакъв непознат.
— Били Хамлин?
Като плъх в капан Били се заозърта за изход, но изход нямаше.
— Кой си ти? Какво искаш?
— Не се притеснявай, Били — усмихна се непознатият. — Не съм от полицията. Не си в беда. Тук съм, за да ти помогна.
Въпреки чистия английски акцент Били веднага разпозна искрения загрижен тон на социалния работник. Толкова често го бе чувал в Щатите, беше му до болка познат. Но кой ли бе съобщил адреса му? Кой изобщо знаеше, че е в Англия?
— Виж, добре съм. Нямам нужда от помощ.
— Всички имаме нужда от помощ, Били, по един или друг повод. Няма от какво да се срамуваш.
— Не знам кой те е пратил. Но аз съм добре. Моля те, остави ме на мира. — Били бръкна в джоба си за ключа.
— Чакай. — Непознатият се приближи зад него. — Дай да ти помогна.
Ножът беше толкова остър, че Били Хамлин почти не усети как острието проникна между лопатките му и прониза сърцето му.
21.
Алексия де Вер отпиваше от леденостудения си боровинков сок и се взираше през илюминатора на самолета. В скута й лежеше разтворено дебело досие, което човъркаше гузната й съвест. „Имигрантски разпоредби на Великобритания за двайсет и първи век“. Дори самото заглавие звучеше обезкуражаващо — чаша студена вода в лицето. Алексия още не можеше да го приеме.
Почивката на Мартас Винярд й се бе отразила прекрасно. Най-вече Луси Майър бе повдигнала духа й и бе поощрила решимостта й. Алексия бе постъпила съвсем правилно, като бе оставила Били Хамлин и миналото зад гърба си. Луси я бе подкрепила за това. Каква полза би имало от една среща с Били в този момент, от възкресяването духа на Тони Джилети и живота, който тя, Алексия, бе запратила в небитието с толкова усилия? Постепенно се научи да интерпретира случилото се по свой начин. Не беше отхвърлила грубо Били Хамлин. Били беше болен и тя се бе погрижила да му помогне. Едуард Манинг беше взел нещата в свои ръце, а тя му имаше доверие. Беше време да продължи напред и да се заеме с важните държавни дела. А колкото до Теди — казано накратко, онова, което не знаеше, не можеше да го нарани.