— Защо да не е?
— Няма никаква причина. Наистина. Не се хващай за думата. Просто искам да съм сигурен, че получаваш нужната подкрепа. Ако си доволна от сър Едуард Манинг, значи всичко е наред.
— Да, доволна съм от сър Едуард Манинг.
— Чудесно! — засмя се премиерът. — Тогава няма проблем.
— Никакъв, Хенри.
Пет минути след като Алексия напусна сградата, Хенри Уитман вдигна телефона:
— Аз съм. Току-що си тръгна. Мисля, че имаме проблем.
Майкъл де Вер вървеше по Броуд Стрийт в Оксфорд с енергична крачка и весело си свирукаше.
Колкото и да бе странно, през двете години, прекарани в Бейлиол, така и не бе забелязвал възхитителната барокова архитектура на Оксфорд, нито прословутите му „спящи кули“. Единственото, което си спомняше, бяха сухите лекции, дъждът и скучните вечери в „Олд Боар Ин“, с момичета, които му надуваха главата с празни приказки и които не искаха да бръснат космите под мишниците си. Но сега, като свободен човек — „Събития в Кингсмиър“ процъфтяваше, особено с предстоящото тържество, замислено от баща му, — Майкъл оценяваше всички достойнства на града. Точно този ден топлото слънце и цъфналите череши изпълваха улиците с оптимизъм и енергия. Подобно на всички университетски градчета, Оксфорд принадлежеше на младите. Докато вървеше край Ексетър и Юнивърсити Колидж, Майкъл се наслаждаваше на младостта и успеха в новото си начинание. Когато регистрираха фирмата си, Майкъл и Томи наеха офис в Оксфорд, за да си спестят високите наеми в Лондон. Сега, вече с осем служители на пълен работен ден и скъпите поръчки, които валяха, можеха да си позволят да се преместят, но никой от двамата не го искаше. Животът си беше много хубав и така.
Майкъл си погледна часовника. Дванайсет и петнайсет.
Не биваше да закъснява.
Беше се запътил към „Сан Доминго“, може би най-скъпия ресторант в Оксфорд, за да обядва с майка си. Щеше да плати сметката, а после да си я включи в графа „Представителни разходи“. Да имаш за клиенти собствените си родители си имаше своите преимущества. За негов ужас и удоволствие Алексия бе убедила Теди да позволи на него и Томи да организират тържеството в Кингсмиър. Щяха да им вземат много по-евтино от обичайното. Теди де Вер би получил инфаркт, ако Майкъл му покажеше тарифата, по която таксуваха богатите си клиенти от Лондон за подобни събития. Но пък това щеше да им донесе безценна репутация.
Томи, съдружникът на Майкъл, бе останал смаян от получения сутринта списък с поканените гости.
— Видя ли това? Мик Хакнал ще се върне на сцената, за да пее на живо, принцеса Майкъл от Кент ще произнася тостове, а Найджъл Кенеди току-що потвърди концерт за цигулка на терасата преди вечерята. И за всичко това трябва да благодарим на майка ти.
— Всъщност аз поканих Кенеди — поясни Майкъл. — Запознахме се миналата година на представянето на автобиографичната му книга.
Майкъл запомни забележката на Томи. Тристагодишният юбилей на Кингсмиър може и да беше идея на Теди, но благодарение на мощното обществено и политическо влияние на Алексия това щеше да се превърне в специално събитие за медиите. Благодарение на майка му списъкът с гостите беше като класация на стоте най-влиятелни личности на „Венити Феър“, с мъничко от блясъка на списание „Хелоу!“ за баланс. Хенри Уитман и съпругата му щяха да стоят рамо до рамо с френския президент и коронования принц на Испания. На друга маса Саймън Кауъл, Гуинет Полтроу и сър Боб Гелдоф щяха да споделят кафето след вечеря с вдовицата на херцога на Девоншър, Никола Хорлик и сър Гюс О’Донъл, бивш началник на държавната администрация в Уайтхол, известен с акронима ГОД7. Майкъл би се обзаложил, че ако Исус Христос беше жив, би отделил време в програмата си, натоварена с чудеса, за да дойде на лятното парти в Кингсмиър. В крайна сметка, щом беше достатъчно престижно за Матю Фройд и Елизабет Мърдок…
„Сан Доминго“ беше пълен както винаги, но Майкъл бе отведен до една голяма маса до прозореца, с гледка към реката и прочутия парк на Модлин Колидж. Едва успя да се настани и да си поръча бутилка сода, когато се появи Алексия, властна и бляскава в тъмнозеления си костюм — панталон и сако — от „Прада“ и блуза от кремава коприна, куфарче в едната ръка и блекбъри в другата.
— Скъпи. Отдавна ли ме чакаш?
— Изобщо не. Изглеждаш възхитително, както винаги, мамо.
Тя завъртя очи, целуна го по двете бузи и седна. Поръча си риба и зелена салата, без да отваря менюто. Майкъл избра обичайната пържола и картофки.