— Но още сте щастливи заедно?
— Ммм-хмм. — Салфетката вече беше на топка.
— И тя ще присъства на тържеството?
— Мм… да. Ще лети с Луси и Арни. Може ли да сменим темата?
— Разбира се.
Бърбориха приятно до края на обяда, шегуваха се с пълното обсебване на Теди от празненството в Кингсмиър и с великата фамилна история на Де Вер. Докато дойде време Алексия да си тръгва, странното настроение на Майкъл се бе изпарило. Прегърна я с обичайната закачлива усмивка.
— Значи утре — Париж?
— Утре — Париж — въздъхна Алексия. — Не помня кога за последно съм имала толкова много работа.
— Така ли? — Майкъл се усмихна. Майка му бе фанатично амбициозна работохоличка от деня на раждането му, а и сигурно много преди това.
— Виж, мамо, държа на това, което ти казах за Рокси. Не губи надежда. Дълбоко в себе си тя те обича. Знам, че е така.
Алексия го целуна по бузите.
— Мило момче.
Излезе от ресторанта, без да поглежда назад.
Търговските преговори в Париж бяха обичайно скучни, поне когато се провеждаха сутрин. Във Франция всички пиеха вино на обяд, така че следобедните срещи бяха малко по-поносими за повечето участници. За съжаление Алексия беше въздържателка — понятие толкова чуждо на парижките домакини, че се бе превърнало в централна тема за обсъждане.
— Но сигурно пиете вино вечер, мадам?
— Не, не. Аз не пия.
— A, oui, je vois. Не пиете на работа. Разбирам. Това е британски обичай, n’ést-ce pas?
— Всъщност изобщо не пия алкохол.
— Съжалявам. Не разбирам.
— Не обичам.
— Не обичате?
— Не обичам алкохола.
— Ah, d’accord. Но ще пийнете глътка „Шато Латур“, нали? Това не е алкохол, мадам. Това е изключително вино.
Алексия беше повече от сигурна, че зад слуха, че тя не пие, защото е била алкохоличка, стои Кевин Ломакс. Но последното, което би искала, бе да бъде въвлечена в мърлява битка с Кевин, затова го подмина. Деловите срещи с Ломакс бяха в най-добрия случай стресиращи и алкохолът нямаше да помогне. Имаше облекчение само ако успееше да избяга за няколко часа. Докато министърът на търговията и индустрията обикаляше офисите на „Рено“ и се наслаждаваше на déjeuner de bienvenue8 сам, Алексия се бе освободила за бърз пазар по авеню Монтание. Без съмнение останалите преговарящи щяха да са доста пийнали, когато се върнеше в заседателната зала. Дразнеше се, че на следобедните заседания се постига толкова малко, но се опитваше да се съсредоточи върху настоящото си занимание: да избере рокля за Рокси. Консултантите в „Кристиан Диор“ бяха все мъже, издокарани в безупречни тъмни костюми като икономи от деветнайсети век, и всички бяха овладели изкуството на деликатното обслужване.
— С какво мога да ви помогна, мадам? Търсите нещо делово или нещо за вечерта може би?
— Всъщност искам нещо за дъщеря си — отвърна Алексия. — Подарък.
Бе взела присърце съвета на Майкъл и реши да положи повече усилия по отношение на Рокси. Тъй като комуникацията — лична и емоционална — никога не беше била нейна силна черта, Алексия реши, че ще започне с някакъв жест за примирие. С подарък.
— Мадам, имаме класически копринени шалове, разбира се. Много шик, много красиви. А и новата ни колекция от sac-a-mains9 пристигна току-що.
— Мислех си по-скоро за рокля. Предстои ни градинско тържество и дъщеря ми би искала да изглежда по най-добрия начин. Носи моя размер.
— И сигурно е красива като вас — галантно отбеляза мъжът.
Едно старо познато чувство прободе Алексия, но тя побърза да го заглуши. Не можеше да се понася заради ревността си от младостта и красотата на дъщеря си. Но независимо от всичко тя винаги искрено бе обичала Роксан.
Плеснаха ръце, щракнаха пръсти и за миг Алексия се озова сред море от фини тъкани, памук, тюл, коприна, кадифе и дантела във всевъзможни форми и цветове.
Отдавна не бе излизала по магазините за дрехи. Напоследък поръчваше всичко от „Нет-а-порте“ или поръчваше на личната си асистентка какво да й донесе. Беше забравила какво удоволствие носи да влезеш в такъв магазин.