Майкъл си мислеше: „Какъв страхливец съм. Трябва да съм откровен с нея, а не просто да я отблъсквам без никакво обяснение“. Но и без това стресът му идваше в повече. Колко странно чувство — да копнееш за някого и същевременно да се ужасяваш от срещата. Работата беше сериозно оправдание.
Мобилният му звънна. Майкъл прочете съобщението, ухили се и си погледна часовника.
— Нещо много сме се разбързали? — подкачи го Томи Лайън, неговият съдружник и най-добър приятел. — Надявам се, не се готвиш да духнеш.
— О, я стига. От нощес съм тук — отвърна Майкъл.
— С пагодата ли се занимаваш? Да, видях. Явно си копал дупка и си наливал бетон на лунна светлина. Изглежда великолепно, между другото.
— Ха-ха.
„Пагодата“, както я нарече Томи, щеше да е в центъра на голямото тържество. Теди де Вер бе поръчал да се построи павилион с колони в гръцки стил в близост до езерото, но проектът не беше осъществен по всевъзможни причини — от лошо дрениране до потъващи основи. Накрая Майкъл се зае с този въпрос. Късно през деня бе принуден да намери спешно решение, като заля с бетон недовършения фундамент. С малко късмет, бетонът щеше да изсъхне до следващия ден. После ландшафтните архитекти щяха да доставят големи маслинови дървета в саксии, щяха да ги окичат с фенерчета и ето ти флорентинска градина.
— Няма да се бавя — увери Майкъл Томи. — Четирийсет минути. Най-много час.
— Само толкова ли й отделяш напоследък? — пошегува се Томи. — Горкото момиче. Която и да е, съчувствам й.
Майкъл направи гримаса.
— Просто ме покрий, става ли?
— Дадено. А ако приятелката ти цъфне и пита къде си?
— Няма. Тя е в Лондон. На покупки.
Томи Лайън се загледа след приятеля си, който се метна на новия си мотор „Дукати“ и отпраши по алеята. Някой ден дивотиите на Майкъл щяха да му изиграят лоша шега.
Томи Лайън не разбираше как изобщо се справя.
Арни Майър бе запазил маса за трима в „Скалини“. Спагетите „ала вонголе“ бяха най-добрите в Лондон, можеше да се поръча бутилка „Санджовезе“, а втората е безплатна, а и беше достатъчно близо до „Хародс“, така че Луси можеше да демонстрира новия си вечерен тоалет от „Марк Джейкъбс“, без да се налага да се връща до хотела. Арни знаеше, че Съмър ще е уморена и гладна след полета, затова резервира масата за седем и половина.
Заради обикалянето по магазини и забележителности Арни Майър не бе прекарал повече от пет минути с жена си, откакто бяха пристигнали в Лондон, и очакваше вечерята с нетърпение. А присъствието на Съмър беше приятен бонус.
— Обичайната ви маса ли, господине?
— Да, ако обичате, Джакомо.
Арни се усмихна. Не беше идвал в „Скалини“ повече от пет години, но тези хора умееха да обслужват.
— И джин с тоник, докато чакам дамите.
— Разбира се, господин Майър.
Арни Майър обичаше Англия. Беше доволен, че дойдоха, радваше се, че Теди де Вер го бе придумал. Само да се появяха и двете му любими момичета и вечерта щеше да е направо съвършена.
Влакът забави и Съмър се събуди. Нима вече бе минал цял час? Кестенявата й коса беше мазна, сплескана и залепнала за бузата, а на рамото на тениската й се виждаше изключително неприятно петно от лиги.
Копнееше да си вземе душ и да се преоблече, да се намъкне между колосаните чаршафи и да спи цяла година. Вместо това трябваше да бъде в известен италиански ресторант след само петнайсет минути. Заради изгубения багаж не можеше да се преоблече в тоалетните на гарата. Точно сега дори една чиста тениска и малко парфюм бяха истински лукс.
Само да можеше да се откаже от тази вечеря. Но знаеше какво би казал баща й, ако се измъкне: „Ти Майър ли си, или мишка?“ Като си представи смешното изражение на Арни и тона му, тя се разсмя, а после заплака.
„Наистина трябва да се стегна“.
Луси Майър пристигна в „Скалини“ задъхана и с торби, пълни със скъпи дрехи.