— Съжалявам, че закъснях. — Целуна Арни по бузата.
— Наистина закъсня.
— Знам, скъпи. Май малко се поувлякох. — И му се усмихна невинно.
Арни преглътна раздразнението си. Не знаеше как се справя Теди де Вер, след като постоянно чака жена си и свири втора цигулка. Вероятно беше светец. Е, поне Алексия имаше по-сериозно извинение от съпругата му.
— Къде е Съмър? — попита Луси, без да обръща внимание на лошото настроение на съпруга си.
— Ти ми кажи. Виждам, че е наследила точността от майка си.
— Сигурна съм, че ще дойде всеки момент. Защо не си поръчаме някакъв ордьовър, докато чакаме? Това търчане по магазините ме изтощи.
„Точно така. Светец.
Истински светец“.
Съмър закъсняваше.
Секретарката, която й бе обяснила как да стигне до ресторанта, или се беше объркала, или нарочно я бе пратила за зелен хайвер, защото ресторантът изобщо не беше „на две крачки“ от гарата. Никой от минувачите, които попита, не бе чувал за него, въпреки настояването, че е „много известен“.
Най-сетне, почти в девет, тя се озова пред вратата. Заведението изглеждаше по-скоро уютно, отколкото скъпо. Виждаше се меката светлина на свещите, а през отворените прозорци се носеше апетитният аромат на чесън и трюфели. Приятната атмосфера вътре се допълваше от приглушен смях и разговори.
„Само и аз да можех да се отпусна така. Но щом вече съм тук, трябва да го постигна“.
Съмър залепи усмивка на лицето си, вдигна високо глава и влезе. Веднага забеляза масата, приближи се и седна.
— Съмър! Ка… какво правиш тук?
Кръвта от лицето на Майкъл се отцеди като вода в канала.
— Мисля, че трябва да поговорим, Майкъл. Какво ще кажеш?
Арни Майър затвори.
— Е, поне всичко е наред. Тя е в Оксфорд с Майкъл.
Луси облещи очи.
— В Оксфорд? Някакво ново развитие ли е това? Защо не ни каза?
— Защото е на двайсет и три и защото за нея нуждите на другите са като досадна винарка.
Луси се разсмя.
— Предполагам си прав. Каза ли… имам предвид, мислиш ли, че всичко между тях е наред?
Арни завъртя очи.
— Кой, по дяволите, би могъл да знае? Каза, че „обсъждат положението“, каквото и да означава това. Искаш ли тирамису?
Луси знаеше, че не трябва, особено ако искаше да влезе в роклята си в събота. Но количката с десертите изглеждаше така примамлива. А пък и бе имала толкова изтощителен следобед.
— О, давай. То се видя. — Намигна на съпруга си. — Веднъж се живее.
Съмър лежеше в обятията на Майкъл и се чувстваше като глупачка. Когато секретарката от Кингсмиър Сара й бе казала, че Майкъл имал резервация в „Били“ в Оксфорд в осем — маса за двама, — Съмър бе убедена, че той ще се среща с друга жена. Внезапно й щукна да се метне на първия влак от Падингтън и реши да го спипа, но след като пристигна в ресторанта, откри Майкъл сам.
— Къде ти е човекът? — саркастично попита тя.
— В тоалетната.
— Ясно. Тогава, с твое позволение, ще почакам. Умирам от любопитство да се запозная с нея.
— Така ли?
Майкъл изглеждаше по-скоро объркан, отколкото притеснен. И тя скоро разбра защо. Другият човек се оказа изключително чаровен мъж — индиец. Аджай Сингх беше на около петдесет, миришеше леко на терпентин и беше един от най-важните доставчици на Майкъл и Томи.
— Нали ти обясних, че трябва да работя тази вечер — каза Майкъл по-късно, когато двамата вървяха към апартамента му. Беше приказна нощ в Оксфорд — топла, безоблачна, небето бе обсипано със звезди като светулки. Млади двойки минаваха край тях в тъмнината и недалеч камбанният звън на катедралата Крайстчърч отмери полунощ както винаги през последните осемстотин години.
— Да, обясни ми. — Съмър го хвана за ръката. — Но толкова исках да те видя. Не се ли радваш, че дойдох?
— Още не си дошла. — Той я дръпна към себе си и я целуна страстно. От месеци не бе усещала у него такова желание и се бе страхувала, че това е далечно минало. — Но и това ще стане.
И Майкъл удържа на думата си. По-късно се любиха страстно, диво и красиво, както го бяха правили предишното лято. От едно негово докосване Съмър усети как умората я напусна и потиснатото й настроение отпреди няколко часа се изпари като дъждовни капки на слънце.