— Тони? — Треперещият Грейдън Хамънд се вкопчи в крака й.
— Не сега, Грейдън — измърмори тя като робот. Погледът й бе прикован във водата, там, където за последно бе зърнала Били.
„Не може да е умрял. Беше там само допреди секунди. Моля те. Господи, моля те, не го оставяй да умре, само защото се правеше на глупак заради мен“.
— Тони?
Тя понечи да се обърне към Грейдън — и го видя. На петдесетина метра навътре в морето един зашеметен плувец изскочи на повърхността.
— Ето го! — запищя тя към спасителите и истерично замаха с ръце. — Ето там!
Нямаше нужда да се тревожи. Спасителните лодки се спуснаха като една, оградиха Били и го измъкнаха от водата. Като видя това от моторницата си, Чарлз Бреймар Мърфи най-накрая избухна в ридания.
Край. Край на кошмара.
След по-малко от минута Били вече беше на брега и въпреки болката се усмихваше на парамедика, който превързваше раната на главата му. Няколко души дойдоха да се ръкуват с него и да го информират (като че ли не можеше да се сети и сам) какъв късмет е извадил, че е жив.
— Да знаете, че всичко беше заради нея — съобщи той на почитателите си и кимна към Тони, която крачеше към него — същинска амазонка с оскъдните си бикини и дългата мокра коса, стелеща се по гърба й. — Моята принцеса искаше грахово зърно. Какво да правя? Нейните желания са закон за мен.
Тони обаче не беше в романтично настроение.
— Глупак такъв! — развика се тя на Били. — Можеше да загинеш! Помислих, че си се удавил.
— Щях ли да ти липсвам?
— Вземи да пораснеш. Това не е шега, Били. Горкият Чарлз е съсипан. Помисли, че те е ударил. Всички помислихме това.
— Горкият Чарлз? — Сега дойде ред на Били да побеснее. — Тоя чукундур летеше с моторницата си като луд. Не видя ли, че едва не връхлетя върху горките деца в лодката?
— Нямаха работа там — отвърна Тони. — Нито пък ти.
Грейдън Хамънд бе последвал Тони, дърпаше я за крака и хленчеше жално.
— Грейдън, моля те! — озъби му се тя. — Говоря с Били.
— Важно е! — изплака Грейдън.
— Върви — ядно отвърна Били. — Явно е, че пет пари не даваш за мен. Върви утешавай Грейдън. А по-добре — Чарлз. Той е истинската жертва.
— За бога, Били, естествено, че се интересувам от теб. Мислиш ли, че щях да съм толкова ядосана, ако не ме интересуваше? Помислих… помислих, че съм те загубила.
И за своя собствена изненада Тони Джилети избухна в сълзи.
Били Хамлин я прегърна и й прошепна нежно:
— Не плачи. Съжалявам, че те изплаших. Моля те, не плачи.
— Тонииии! — Грейдън Хамънд зави още по-силно и Тони с неохота се освободи от прегръдката на Били.
— Какво има, Грейдън? — попита малко по-мило. — Какъв е проблемът?
Момченцето вдигна поглед към нея. Устните му трепереха.
— Николас го няма.
— Николас? Николас Хандемайър?
Грейдън кимна.
— Какво е станало?
Грейдън Хамънд избухна в сълзи.
— Влезе да плува, докато ти гледаше Били. Влезе и не излезе.
3.
От плажа до Кемп Уилямс се стигаше по песъчлива пътека, дълга двеста и петдесет метра и обрасла с трънки, които изподраха до кръв краката на Тони, докато тичаше нататък. Но тя не усещаше никаква болка, нито чуваше умолителните викове на децата, които се опитваха да я догонят.
— Какво е станало? Защо си по бански?
Мери Лу Паркър, облечена с изрядната си униформа от бермуди в цвят каки, риза с бяла якичка и мокасини, изгледа Тони с видимо неодобрение. Тези бикини вече бяха прекалени, особено с децата наоколо. Мери Лу не можеше да си обясни какво толкова намира у Тони Джилети Чарлз Бреймар Мърфи.
— Виждала ли си Николас? Николас Хандемайър? — запъхтяно попита Тони и Мери Луиз със закъснение забеляза притеснението й и сдържаното хълцане на децата, сгушени зад нея. Изглеждаха като изпаднали фронтоваци. — Тук ли е?
— Не.
Тони изстена отчаяно.
— Всъщност не знам — измъкна се Мери Лу. — Лично аз не съм го виждала, но почакай да попитам другите.
Всички инструктори и управата на Кемп Уилямс се появиха от бунгалата си. Никой не бе виждал Николас Хандемайър. Но Тони не биваше да изпада в паника.
Едва ли беше влязъл в дълбокото.
А и малките момченца често се губят.
Не можеше да е отишъл далеч.