„Всичко е само плод на фантазията ми. Няма нищо нередно. Просто е бил претрупан с работа, а и ни дели цял океан. Сега, щом сме заедно, всичко ще е наред“.
Тя лениво се протегна и погали Майкъл по гърба.
— Напрегнат ли си за събота вечер?
— Напрегнат? Направо съм ужасен. Днес Томи каза нещо велико. Каза, че все едно чука таралеж. При мен е същото.
Съмър се разсмя. Беше смешно и също такова облекчение, че отново са си Съмър и Майкъл, а не мнителните непознати, в каквито се бяха превърнали.
— Ще го запомня. Мога да го използвам в някоя политическа статия в „Поуст“: Сенатор Боунлоу „чука таралеж“ на предварителните избори в Айова. Да, харесва ми. Мисля, че ще има успех. А родителите ти? Спокойни ли са?
— Майка ми да. Тя винаги е спокойна.
Дали си въобразяваше, или долови в гласа на Майкъл леко раздразнение?
— А Теди?
— Във въображението на баща ми това тържество е само за семейната чест. Триста години семейство Де Вер в Кингсмиър. Той се интересува главно от това. Не мисля, че му отдава друго значение, например за кариерата на мама. Имам предвид, че всички идват заради нея. На никой не му пука за фамилното дърво на рода Де Вер.
Без много да се замисля, Съмър измънка:
— Мислех, че тази вечер си с друга жена. Мислех, че ще те разоблича.
— О? — Майкъл се намръщи. — Затова ли дойде?
Съмър кимна и прехапа устна в опит да сдържи сълзите си.
— Съжалявам. Просто всичко между нас беше… беше така странно напоследък. Чувствах, че се отчуждаваме.
Майкъл допря пръст до устните й.
— Шшшт. Няма да говорим за това. Аз също съжалявам. Обичам те.
Целунаха се отново. Съмър се почувства зашеметена от облекчение, сякаш бе сдържала дъха си от половин година и накрая бе успяла да поеме глътка въздух. Когато най-сетне се отделиха, каза:
— Не искам да имаме тайни един от друг. Искам да се опознаем напълно.
— Не мисля, че е възможно.
Съмър повдигна вежди.
— Не мислиш, че е възможно да сме откровени?
— Само донякъде — отвърна Майкъл. — Всеки си има своите тайни, не е ли така?
— Така ли било? — Съмър започваше да се чувства неловко.
— Да, така е. Но не е задължително това да е лошо. Тайните могат да са бреме. Имам предвид, когато ги научиш. Тогава няма връщане назад. Не можеш да се откажеш от това, което знаеш. Неведението, в което си живял преди, изчезва. Не бива да причиняваш това на някого, освен ако не се налага. Особено на хората, които обичаш.
Съмър се изправи.
— Е, сега вече взе да ме плашиш. Искаш нещо да ми кажеш ли, Майкъл?
— Не! Тъкмо в това е проблемът. Няма нищо.
— Добре, тогава нещо, което не искаш да ми кажеш? Нещо особено?
— Изобщо не трябваше да започвам, нали? — Той неуспешно се опита да го обърне на шега. — Виж, наистина, тревожиш се неоснователно. Няма нищо общо с нас. Разбираш ли?
— Разбирам — уморено отвърна Съмър.
— Говоря напълно хипотетично. Да кажем, знаеш някоя тайна. Нещо лошо, което е направил някой друг.
— И какво?
— Искам да кажа нещо, ама наистина лошо. И да кажем, че обичаш човека, на когото си причинил това.
— Но нали не говорим за нас?
— Не говорим за нас. Ти би ли казала тайната на човека, когото познаваш? Би ли казала направо?
Съмър се замисли.
— Зависи от човека. И от тайната.
— Това не е отговор.
— Е, а твоето не беше въпрос! Това е гатанка! Добре де, ще ти отговоря. Следвай вътрешния си глас. Постъпи така, както ти подсказва интуицията.
Майкъл се обърна и я погледна. Сенките под очите й бяха по-тъмни и по-широки от обикновено. Изглеждаше уморена — „Дали е заради мен?“ — но въпреки това — толкова красива. Бе забравил този факт.
„Какъв идиот съм. Пълен идиот“.
— Знаеш ли какво ми подсказва вътрешният глас? — попита той.
— Какво?
Той се захили и се търколи върху й.
— Ето това.
Беше доволен, че Съмър бе дошла в Оксфорд. А още повече се радваше, че бе решила да го изненада в ресторанта, а не в апартамента му няколко часа преди това. Щеше да е истински филм на ужасите. За момент го завладя чувство за вина, но той го заглуши. Станалото — станало. Само веднъж да приключи с това шантаво тържество, щеше да се съсредоточи повече върху Съмър, щеше да й се реваншира за лошото си поведение.