Нищо. „Какво става, по дяволите?“
Подножието на хълма приближаваше бързо. Адреналинът започна да кипи неприятно във вените му. Слава богу, че нямаше други коли по пътя, но пътят долу завиваше на четирийсет и пет градуса, след което почти веднага стигаше до Т-образно кръстовище с натоварената А-40. Майкъл си наложи да запази самообладание и отново погледна километража.
110 километра в час.
115.
При тази скорост, ако натиснеше само задните спирачки, щеше да е особено опасно, защото моторът можеше да занесе и да изгуби контрол, но не му оставаше друго. „Какво трябва да направиш, за да овладееш мотора при поднасяне на задната гума?“ Да можеше да си спомни. „А, да. Не откъсвай поглед от хоризонта“.
Той вдигна поглед, но в очите му пареха сълзи от паника. Хоризонтът не беше вече равна линия, а приливна вълна от полета и небе, които се носеха срещу него с главоломна скорост.
125 километра в час.
130.
Разтреперан, Майкъл сграбчи задната спирачка, пренебрегвайки предпазливостта, и я изви към себе си с всички сили. Цялото му тяло се напрегна, очаквайки поднасянето, рязкото спиране, но не последва нищо. Спирачката се завъртя без съпротива и увисна в ръцете му.
Тогава разбра.
„Исусе Христе! Ще умра“.
Обзе го странно спокойствие, пулсът и реакциите му се забавиха, всичките му сетива сякаш заработиха на бавни обороти. Знаеше, че това е краят. Но като че ли се случваше на другиго. Като че друг човек виждаше все по-близо летящите по главния път камиони. Не можеше нито да спре, нито да помръдне, нито дори да отбие встрани, а просто пасивно се остави на неизбежното като парализиран наблюдател.
Последното, което мина през главата на Майкъл де Вер, бе: „Сутринта не се сбогувах със Съмър. Трябваше да й кажа довиждане“.
Тогава дойде ударът и тъмнината и нямаше повече мисли и нищо вече нямаше значение.
Рокси де Вер гледаше отражението си в огледалото на тоалетката.
Не се интересуваше от външния си вид. След Андрю никога нямаше да има друг мъж. Дори тялото й да не бе осакатено и безполезно, тя вече нямаше сърце да обича, нямаше сексуално желание, нито стръв за живот или за любов, а имаше неизбежна болка, съпровождаща двете. Въпреки това в нощ като тази, когато целият свят щеше да гледа, Рокси изпитваше някакво перверзно удоволствие да бъде красива. Ако имаше нещо по-поразително от младо момиче, приковано в инвалидна количка, това със сигурност беше зашеметяваща красавица в инвалидна количка. По-важното бе, че Рокси осъзнаваше, че дори сега майка й ревнува от красотата й.
Тази вечер тя отпусна всички задръжки. Прибра гъстата си естествено руса коса в гладко кокче, забоде го със старите викториански фиби, украсени с красиви разноцветни стъклени мъниста. Висящите й диамантени обици някога бяха принадлежали на бабата на Теди — лейди Мод де Вер. Отблясъците от пречупената светлина съвършено контрастираха с гладката й леко загоряла кожа. Роклята й бе семпла, далеч от романтичния модел на „Диор“, който Алексия бе планирала да й купи в Париж. Оставена сама да избира, Рокси бе предпочела изчистена права рокля от кремава коприна, която леко покриваше осакатените й крака и повдигаше налетите й гладки гърди в оскъден корсет. Резултатът бе комбинация от невинност и чувственост, подсилена от деликатния грим на Рокси — много бледорозови устни и скули, подчертани с брокатен прасковен руж. Стилизирано златно сърчице висеше закачливо на врата й и завършваше картината.
Закара количката до прозореца и погледна надолу към легионите сервитьори в ливреи, които тичаха насам-натам като мравки. Томи Лайън крачеше из имението като напрегнат генерал преди битка, подвикваше указания, жестикулираше и предвождаше войските в отсъствието на Майкъл. Съвсем необичайно бе Майкъл да не се появи в Кингсмиър този тъй важен следобед. Томи нямаше представа къде може да е, а и мобилният му телефон, обикновено залепнал за ухото му, бе изключен. Първите гости щяха да пристигнат след около час и напрежението разбираемо беше високо. Рокси се надяваше, че неочакваната поява на приятелката й Съмър Майър в Оксфорд предишната вечер не стои зад изчезването на брат й. Ако Съмър бе хванала Майкъл в деликатно положение с някоя от мадамите му, би могло да се случи всичко. Не че той не би го заслужавал. Но Рокси харесваше Съмър и връзката й с Майкъл. Щеше да съжалява, ако Майкъл я провали.