Мобилният телефон на Рокси звънна и на екрана се изписа името на Майкъл. „Говорим за вълка…“
„Дано да имаш основателна причина, Худини. Горкият Томи ще получи удар тук“.
— Госпожица Де Вер?
Гласът не беше на Майкъл.
— Да? Кой се обажда?
— Полицията на Оксфордшър. Съжалявам, но трябва да ви съобщя, че…
— Как изглеждам?
Алексия се завъртя пред Теди като гимназистка на абитуриентски бал.
Теди изпухтя от щастие.
— Съвършена си, скъпа. Ще се пръсна от гордост.
„Добре“, помисли си Алексия. Тъкмо към съвършенство се стремеше.
Мрачното настроение от тази сутрин бе изчезнало. Както и уплашената жена, вторачена в обезобразения труп на Джени Хамлин. А също и параноичният политик, поглеждащ през рамо за въображаеми врагове. Това щеше да е вечер без врагове. Без смърт. Без страх. Без изненади. Премиерът и съпругата му може и да бяха изменили на Алексия и Теди, но Алексия имаше намерение да накара семейство Уитман да съжаляват, че не са присъствали. Тържеството щеше да бъде, както бе предрекла Луси Майър, „върховно“!
В последния момент се спря на друг тоалет — зелена рокля от жакардова коприна с висока ориенталска яка. С нея напомняше леко на Круела де Вил, но не в лошия смисъл. Роклята бе изключително елегантна и стилна. За разлика от нашийника от перли и диаманти, но на нейната възраст едно такова бижу прикриваше множество несъвършенства, а и това бе наследство от рода Де Вер, което естествено очарова Теди. С боядисаната си и направена коса, всеки кичур на място, с освежената кожа и безупречен грим, Алексия изглеждаше и се чувстваше като жена за милиони. „Готова за бой“, както би се изразил Теди.
— Да му се не види! Тази досада. Къде е Бейли?
Теди се бореше с папийонката си пред огледалото. Въпреки че повече от четирийсет години редовно присъстваше на събития със смокинг, всеки път връзването на папийонката за него беше изпитание.
— Нямаме нужда от Бейли — заяви Алексия, тупна го през ръцете и лично се зае с проблема. — Отгоре, премяташ, подпъхваш и стягаш. Готово. Не правиш ракета, скъпи.
Теди плъзна ръце около кръста й и я дръпна към себе си. Алексия затвори очи и вдиша познатия аромат — комбинация от афтършейв „Флорис“, сапун „Пиърс“, паста зъби и лъсната кожа на обувките. Сигурност. Дом. Теди никога не я бе привличал сексуално, дори в младостта им. Но физическото му присъствие винаги й действаше успокоително, беше й приятно и вълнуващо, все едно гушкаше малко овехтял, но много обичан плюшен мечок. Точно така се чувстваше и сега. Искаше й се да съхрани някак това чувство, да се връща към него, когато се чувстваше самотна, когато стресът от настоящето и ужасите от миналото й идваха в повече.
— Обичам те.
Теди де Вер се бе оженил за Алексия преди повече от три десетилетия. Достатъчно добре разбираше съпругата си и знаеше, че словесният израз на привързаност не е в стила й.
Вдигна ръка и загрижено пипна челото й.
— Добре ли се чувства моето старо момиче?
Алексия притеснена бутна ръката му.
— Не ме занасяй. Не мога ли понякога да казвам на съпруга си колко много го обичам?
— Не те занасям. — И тя разбра, че казва истината. — Миличка, миличка Алексия — настоятелно зашепна Теди. — Само да знаеш колко много те обичам, докъде бих стигнал да те предпазя…
— Какво?
— Ще бъдеш ужасена.
И я целуна — страстно, дълбоко като тийнейджър на последния ред в киносалон. Алексия бе толкова поразена, че едва успя да му отвърне. Беше вълнуващо, все едно целуваше непознат, но след няколко секунди усети, че някой ги наблюдава. Отдръпна се и видя Рокси в инвалидната количка на прага. Изглеждаше зашеметяващо в роклята си от кремава коприна. Или поне би изглеждала, ако на лицето й не бе изписан истински ужас.
Алексия изпусна нервите си.
— Сега пък какво има, Роксан? Не си ли виждала целувка между съпрузи?
— Спокойно, скъпа — измърмори Теди, но Алексия продължи:
— Не, съжалявам, Теди, но не мога да се успокоя. Как се осмелява да ни зяпа така? Писнало ми е от нея да дебне из къщата ми. Сякаш ходя в минно поле. С баща ти се обичаме, Роксан. Щастливи сме заедно, безумно щастливи, и ако на теб не ти харесва… е, толкова по-зле за теб.