Рокси понечи да каже нещо, но затвори уста. Стоеше замръзнала на прага като че ли цяла вечност. Когато най-после успя да проговори, гласът й изграчи.
— Майкъл…
Леден страх скова сърцето на Алексия.
— Майкъл? Какво Майкъл? Какво е станало?
— Това дойдох да ви кажа… — Рокси се разплака. — Катастрофирал е.
25.
Съмър Майър изскочи от таксито и се втурна през двойната плъзгаща се врата на болница „Джон Радклиф“. Разположена в Хедингтън, на няколко мили северно от центъра на Оксфорд, „Радклиф“ имаше едно от най-натоварените спешни отделения в страната.
Беше късен следобед и слънцето вече бе залязло. В събота вечер всички заведения бяха отворени. Съмър едва си проправи път до рецепцията между множество подпийнали студенти, които шумно обсъждаха нараняванията, които си бяха причинили сами.
— Майкъл де Вер — каза тя задъхано. — Катастрофа с мотор. Приет е преди няколко часа.
„Моля те, моля те, дръж се, Майкъл! Моля те, не умирай. Трябва да те видя“.
Цяла поредица странни съвпадения бяха попречили на Съмър да пристигне по-рано. Роксан бе посочена в личните документи на Майкъл като най-близък роднина и когато чу новината, веднага се обади на Съмър. За съжаление американският мобилен телефон на Съмър не бе зареден и тя излезе от апартамента на Майкъл на покупки няколко минути преди Рокси да се обади и да й остави съобщение. Съмър го чу чак след два часа. Щеше да го помни до края на живота си. Като се прибра, натисна бутона в очакване да чуе гласа на Майкъл, а вместо това се чу Рокси. Със задавени ридания тя й казваше, че Майкъл бил „блъснат“ от камион в ужасяващ инцидент и го карат към болницата. Последните няколко думи, казани от Рокси, щяха да се запечатат в съзнанието на Съмър завинаги:
— Може и да не оцелее.
Съмър изхвръкна на улицата, боса, с мокра от банята коса. Отне и петнайсет минути да хване такси и още пет, за да убеди шофьора да я качи полугола и в пълна истерия. Щом тръгнаха, попаднаха в задръстения трафик…
Рецепционистката написа името на Майкъл в компютъра и каза:
— Де Вер. Да, ето го.
— Как е той? Оперират ли го?
Рецепционистката вдигна поглед от екрана.
— А вие сте?
— Съмър. Съмър Майър.
— От семейството ли сте?
— Аз съм приятелката му.
— Съжалявам. Разрешено е само за семейството.
— Но нали ви казвам. Аз съм приятелката му.
— Ше бъеш моа приятелка с тоа готин… ’ма мноо готин задник… — Някакъв противен, пиян като тараба мъж с костюм се лепна отзад на Съмър и се хвана за нея, за да не падне.
Тя се обърна, изблъска го гневно и го запрати чак в близката група пациенти.
— Разкарай се! Вижте — замоли рецепционистката, — сестрата на Майкъл ми се обади и ме помоли да дойда. Тя е най-близкият роднина. Моля ви. Наистина съм от семейството. Трябва да го видя.
— Изчакайте тук един момент.
Жената стана и отиде да обсъди нещо шепнешком с колегите си. Съмър забеляза тревожните им състрадателни изражения и стигна до очевидното заключение. „Закъснях. Мъртъв е“. Искаше й се да зададе въпроса директно, но откри, че не й идват думи. Просто безмълвна и безпомощна чакаше завръщането на рецепционистката, която й подаде листче с номер.
— Ако някой ви попита, кажете, че сте роднина. Интензивно отделение, четвърти етаж, асансьор С. Това е пропускът ви.
— Мъртъв ли е? — най-сетне успя да промълви Съмър.
Рецепционистката сведе поглед.
— Ще ти обяснят на четвъртия етаж, пиленце.
— Моля ви! Кажете ми. Мъртъв ли е?
Рецепционистката и колежката й се спогледаха притеснено.
— Виж, нямаме право да даваме информация — прошепна тя. — Но според данните, които имам, Майкъл де Вер беше обявен за мъртъв преди около час. Много съжалявам. В интензивното ще ти кажат повече.
Съмър мина през летящите врати като в мъгла.
„Майкъл е мъртъв. Мъртъв. Закъснях“.
Един санитар я упъти към асансьора.
Като в сън Съмър долавяше движението на хора около себе си — сестри, пациенти, посетители и лекари. Чуваше се музика, в кафенето продаваха увити в прозрачно фолио сандвичи, около голям аквариум обикаляха отегчени деца. Но за нея всичко бе спряло. Вървеше по коридора като призрак — безчувствена и онемяла.