— Наистина съжалявам.
— Моля те, спести ми съчувствието си — каза Алексия почти гневно. Хенри Уитман се надяваше, че е заради скръбта й, но бе трудно да се каже. — Ако питат мен, още утре трябва да изключим проклетите апарати. Теди обаче настоява да ги поддържаме. Но аз нямам намерение да прекарвам живота си в някаква болнична стая, за да държа напълно безжизнената ръка на сина си, вместо да съм тук и да съм полезна, само защото това би накарало някакво критично чудовище в „Дейли Мейл“ да се чувства по-добре.
— Никой не предлага подобно нещо, Алексия.
— Така ли? Бих се обзаложила, че Кевин и Чарлз угоднически са посочили колко негативно настроена е пресата след случилото се.
— Нищо подобно!
Хенри Уитман лъжеше. Враговете на Алексия в кабинета изобщо не се бяха помайвали да подновят атаките си срещу нея. Но Хенри едва ли имаше нужда кабинетът да му казва онова, което можеше да прочете и сам. Каквито и да бяха истинските й чувства, Алексия де Вер се бе явила студена и безсърдечна след инцидента със сина й и настояваше за „обичайното темпо на работа“. Ефектът върху имиджа й бе катастрофален, а неприятните отзиви в пресата се прехвърляха и върху цялата партия.
Шарлот Уитман, съпругата на премиера, му беше казала предишната нощ в леглото:
— Тази жена ти вреди, Хенри. Трябва да се отървеш от нея.
— Знам, но какво мога да направя? Не мога да я уча как да скърби за сина си.
— Да скърби ли? — Шарлот се изсмя ехидно. — Тя да скърби?! Ти си премиерът, скъпи. Ти раздаваш картите.
Само да беше толкова лесно! Само Алексия де Вер да не го държеше на мушка! Макар никой да не го споменаваше, дяволът си висеше на стената жив и здрав и предпазваше Алексия дори сега.
Алексия погледна Хенри Уитман и си каза: „Крие нещо.“ Смътното тревожно чувство, което бе доловила преди инцидента с Майкъл, бе прераснало в почти истинска параноя. Каква ли бе ролята на Хенри Уитман във всичко това? Много мистериозно се бе отказал от тържеството в Кингсмиър в последната минута, а само след часове Майкъл беше в кома. Нямаше явна причина да се свързват двете събития и все пак Алексия търсеше скрит, зловещ подтекст. Накъдето и да се обърнеше, подушваше дебнещи врагове. Врагове от миналото и от настоящето. Врагове у дома и на работното й място. Кариерата й се сриваше пред очите й. Майкъл се бореше за живота си. Били Хамлин и дъщеря му бяха мъртви. Собствената й дъщеря я мразеше. Имаше чувството, че някаква злонамерена невидима ръка унищожава живота й тухла по тухла, разрушава всичко, което е градила, всичко, в което се бе превърнала. Ако не беше стабилната подкрепа на Теди — неговата и на Луси Майър… Луси стоеше зад гърба й като скала през целия този кошмар, — Алексия сигурно щеше да загуби разсъдъка си.
Когато се върна в кабинета си в парламента, сподели със сър Едуард Манинг:
— Всички са по петите ми, Едуард. Хенри само чака удобен шанс да нанесе удара.
— Съмнявам се да е така, госпожо министър — мазно отвърна сър Едуард.
— Така е, повярвай ми. Ти си единственият, на когото имам доверие, Едуард. Сега се нуждая от помощта ти повече от всякога.
— С удоволствие ще ви помогна, госпожо министър. С най-голямо удоволствие. Опитайте да не се тревожите. Заедно ще се справим с бурята.
В Оксфорд Луси Майър пиеше кафе със Съмър. Бяха минали две седмици от катастрофата с Майкъл и Луси и Арни се готвеха да се връщат в Щатите. Луси настояваше Съмър да се върне с тях — „не можеш да стоиш тук безкрайно, мила“. Поне засега Съмър упорстваше, че не може да остави Майкъл. За разлика от някои други хора.
— Осъзнаваш ли, че Алексия не го е посетила нито веднъж — нито веднъж — от деня след катастрофата? Тя просто изчезна.
Луси отпи глътка кафе.
— Сигурна съм, че има сериозна причина.
— И още как. Егоизъм — вбесено отвърна Съмър. — Сякаш си напълно заслепена от тази жена. Защо винаги я защитаваш?
— Защо да я защитавам? — попита Луси. Предишния ден бе обядвала с Алексия в Лондон, за да я разсее. — Миличка, знам, че имаш нужда да търсиш виновник. Но в случилото се с Майкъл майка му няма вина. Било е просто злополука.
— Може би.
— Какво искаш да кажеш? Злополука е!
— Майкъл беше добър шофьор — заяви Съмър. — Опитен. Пътят е бил пуст, посред бял ден. Как така изведнъж ще загуби контрол?
— Защото е карал прекалено бързо — логично отвърна Луси.