Младежите, включително Дон Чоут, който беше опитен плувец, тръгнаха към плажа, за да се включат в спасителната акция. Били Хамлин и Чарлз Бреймар Мърфи бяха останали да помогнат на бреговата охрана.
Тони стоеше безпомощно и понеже се чудеше какво да направи, заведе децата да се преоблекат и им приготви храна. Мери Лу Паркър я завари да кълца краставици с втренчен в стената поглед.
— Остави на мен — мило й предложи Мери Лу. Не харесваше Тони Джилети, но всички знаеха колко много Тони обича малкия Николас. Виждаше тъгата в очите й. — Върви се пооправи. Обзалагам се, че ще се върне, докато излезеш от банята. Сигурно вече е огладнял.
На път към бунгалото си Тони се опита да повярва в казаното от Мери Лу.
„Ще се върне всеки момент. Сигурно вече е огладнял“.
Ала други, ужасяващи мисли застрашително се надигаха в съзнанието й и напираха да изплуват. Тони ги потискаше, но не успяваше. Първо децата в дървената лодка. После Били. А сега Николас. Целият следобед приличаше на мятане между ужаса и облекчението. Трябваше да има щастлив край. Трябваше.
Само да видеше Николас, щеше да го прегърне и да го нацелува, щеше да му се извини, че бе допуснала Били да отвлече вниманието й. Утре щяха да ловят заедно раци и да играят на замръзванка. Щяха да построят цели градове от пясък. Тони нямаше да има махмурлук, нито да бъде уморена, нито да мисли за любовния си живот. Щеше да е с децата, с Николас, отдадена стопроцентово.
Спря на вратата на бунгалото.
Момчетата идваха по пътеката откъм плажа. Вървяха с наведени глави, смълчани. Тони ги гледаше вцепенена. До ушите й достигаше само далечният прибой.
Години наред щеше да сънува тези лица:
Чарлз Бреймар Мърфи, нейният любим до този ден, беше пребледнял като платно и приличаше на призрак.
Дон Чоут вървеше със здраво стиснати устни и свити юмруци.
И най-отзад Били Хамлин с подпухнали от плач очи.
Пляс, пляс, пляс — идваше приливът.
Били носеше безжизненото телце на момчето.
4.
— Да изясним положението. Кога за първи път забелязахте — за първи път, — че Николас липсва?
Госпожа Марта Креймър въртеше малките си кръгли очи от Тони Джилети към Били Хамлин. Двамата младежи изглеждаха потресени. И как не.
Марта Креймър ръководеше Кемп Уилямс от двайсет и две години. Първо заедно със съпруга си Джон, а през последните девет години — сама като вдовица. Никога през всички тези години не бе имало нито един сериозен инцидент с лагерниците. Никога. До този момент. Трагедията се бе случила по време на смяната на сина на дърводелеца и дъщерята на милионера.
Висока едва метър и петдесет, побеляла, със съвършена прическа и марково пенсне, което неотменно висеше на врата й на верижка, госпожа Креймър бе възприемана като цяла институция. Но поради дребничкия й ръст и милия й маниер на старица много хора подценяваха интелектуалните и деловите й качества. Кемп Уилямс се предлагаше като старомоден, семейно управляван курорт. След смъртта на съпруга си обаче госпожа Креймър удвои цените и наложи стриктен подбор на момчетата, които приемаше, като си осигури репутация на собственик на най-елитния летен лагер по Източното крайбрежие. Младежкият труд вървеше евтино, режийните разноски бяха ниски. Дори бе договорила чудесна цена за обновяване на мебелите предишната година. Казано накратко: госпожа Марта Креймър бе открила златната кокошка. А тези две безотговорни деца току-що я бяха заклали.
— Вече ви казах, госпожо Креймър. Получих комоцио и Тони ме свестяваше. Мислехме, че всички деца са си на плажа, а после Грейдън дойде и каза, че Николас е изчезнал.
Говореше само момчето, Били Хамлин. Момичето, Джилети, обикновено страхотна устатница, бе странно смълчана. Може би заради шока? Или пък беше достатъчно умна да не казва нищо, за да не бъде използвано срещу нея. Нещо в погледа й притесняваше госпожа Креймър. „Крои нещо тая малка невестулка. Пресмята шансовете си“.
И Тони, и Били се бяха преоблекли — той с панталони чарлстон и тениска с „Ролинг Стоунс“, тя — в пола до земята с къдри отзад и поло, които скриваха всяка частица от кожата й. Ето и това — сдържаното облекло бе нетипично за разюзданата дъщеря на Уолтър Джилети. Марта Креймър присви очи още повече.
— И веднага подадохте сигнал?
— Разбира се. Спасителите вече бяха дошли. Аз останах да им помагам, а Тони се върна тук, в случай че…