— Да, но защо?
— Младите мъже на мощни мотори понякога наистина карат прекалено бързо, скъпа. Без специална причина.
— Вярно, но не чак толкова бързо. Сигурно нещо е отвлякло вниманието му. Предишната вечер се държа много странно. Все споменаваше някаква тайна и ми задаваше странни въпроси. Дали ако съм знаела тайната на човек, когото обичам, бих я издала?
Луси остави чашата си.
— Каква тайна?
— Това е въпросът. Нямам представа. Но бе очевидно, че е нещо лошо. Имах силното усещане, че е свързано с Алексия.
Луси замислено почна да върти пръстена си. Пръстенът беше семейно наследство, подарък от баща й още като млада. Служеше й като броеница, успокояваше нервите й и й помагаше да се съсредоточи. Луси бе поощрявала връзката на Съмър с Майкъл де Вер. Но сега, след тази трагедия, просто искаше Съмър да се върне у дома, в Щатите, и да е далеч от тази бъркотия. Луси вече знаеше повече за тайните на семейство Де Вер, отколкото й се искаше. Поне Съмър трябваше да бъде пощадена.
Съмър допи двойното си еспресо и каза:
— Трябва да разбера какво имаше предвид Майкъл. Какво го е разсейвало, когато е…
Осъзна виновно, че щеше да каже: „умрял“. „Не бива да се отказвам от него. Не бива да съм като всички останали. Има ли искрица живот, има и надежда“.
— Когато е катастрофирал.
— Не ти ли е хрумвало, че той не е искал да знаеш? — каза Луси. — Тази тайна, или каквото е там. Имал е възможност да ти каже, но не го е направил. Може би е искал да стоиш настрана. Да продължиш живота си.
— Аз продължавам живота си — тросна се Съмър. — Като стоя тук до Майкъл. Като го подкрепям да се възстанови. Това е моят живот.
— Съмър, миличка…
— Не е ли време да тръгваш, мамо? Нали не искаш да изпуснеш полета си?
Луси Майър си погледна часовника. Наистина трябваше да тръгва. Колкото и да й се искаше дъщеря й да тръгне с нея, знаеше, че не може да живее нейния живот.
— Добре, тръгвам. Но ще трябва да поговорим пак за това.
— Разбира се — набързо приключи разговора Съмър.
— Баща ти вече се е обадил в деканата на Нюйоркския университет. Убедил ги е да ти разрешат да отсъстваш за гледане на близък, но все някога ще искат да знаят кога се връщаш.
— Разбира се, ще ти кажа. Довиждане, мамо.
Съмър изпрати с поглед майка си.
„Никога няма да се върна. Няма да се върна в Ню Йорк, нито в колежа, нито към стажа си в «Поуст». Всичко това вече е част от един друг живот. Безсмислен и незначителен. Нищо от това няма значение без Майкъл“.
Съмър пое по дългия път към апартамента на Майкъл през лабиринта от алеи между колежите „Ексетър“ и „Линкълн“, надолу към „Модлин“ и реката. Заради тревожното потискащо чувство след посещението на майка й не можеше да се наслади на топлината на късното лятно слънце и на красотата на кулите, извисяващи се над нея. Улиците на Оксфорд бяха пълни с усмихнати влюбени двойки по шорти, със слънчеви очила, които се снимаха под „спящите кули“ или се целуваха по вековните мостчета. Дългите вейки на върбите се спускаха в спокойните води на Чаруел. Деца ближеха сладоледи във фунийки и потапяха пръстите на краката си във водата, където царствено се носеше двойка лебеди.
„Всички са щастливи. Всички живеят живота си сякаш нищо особено не се е случило. Сякаш светът не е замрял“.
Съмър наблюдаваше хората наоколо с учудване, с гняв, с неоснователно негодувание. „Как смее животът да продължава? Как смее? Когато Майкъл се бори за глътка въздух само на няколко мили от тук“.
Но в главата си чуваше и друг глас, този на майка й, и то не по-малко настоятелен.
„Случилото се с Майкъл е инцидент. Никой няма вина. Просто се прибери вкъщи“.
Дали майка й беше права? Дали Съмър не търсеше причините в нещо, което е просто съдба, катастрофа с мотор, жестоката ръка на съдбата, която поразява милиони хора по целия свят? Възможно беше. Но точно сега тя трябваше да вярва, че е имало някаква особена причина за катастрофата на Майкъл. Че има нещо, което трябва да научи, което трябва да открие. Независимо от мнението на Майкъл. Щеше да се захване с това като със специална задача, като със случай, възложен й за разследване.
Инстинктът й подсказваше, че трябва да започне от майка му — желязната безсърдечна Алексия де Вер.
Когато се прибра в апартамента, изхлузи обувките си и отиде боса в кабинета на Майкъл. Компютърът му все още бе на бюрото, включен, сякаш го чакаше да се върне всеки момент и да продължи оттам, където бе спрял. Наоколо бяха натрупани купчини листчета — касови бележки, списъци, фактури, повечето за тържеството в Кингсмиър. Чекмеджетата също бяха натъпкани, цели камари бяха натрупани на принтера, на стола и канапето. Явно Майкъл не беше много по реда. Съмър се зачуди как изобщо е успявал да върти успешен бизнес сред целия този хаос. Дали бюрото на Томи Лайън изглеждаше по същия начин? Или може би Томи бе по-разумният от двамата, този, който движи работата, а Майкъл просто е бълвал идеи и планове с брилянтния си разпилян ум?