Чудеше се как Майкъл се е сдобил с тях и защо ги пази. Бяха ли свързани с тайната му, каквато и да беше тя, с онова „лошо нещо“, което някой негов близък бе извършил? Или просто бе притеснен за сигурността на майка си, или за сигурността й само на тържеството в Кингсмиър?
Това изглеждаше вероятно. Но нещо не се връзваше. В качеството си на вътрешен министър Алексия разполагаше с денонощна протекция от страна на полицията и тайните служби. Едва ли би имала нужда от аматьорските усилия на Майкъл. Нещо наистина не се връзваше.
В кутията намери и други любопитни неща. В средата на досието, внимателно обозначени с жълти листчета с дати, имаше документи, касаещи премиера. Някои от тях бяха писма, които Хенри Уитман бе писал до Алексия в периода около назначението й за министър на вътрешните работи. Имаше копия от отговорите, които тя му бе изпращала. Имаше и други, които нямаха пряка връзка с нея. Също намери и статии за Уитман, който открива болница, за съпругата му Шарлот, присъстваща на благотворително събитие. Безобидна информация за отношението на премиера към проекти за възобновяеми енергийни източници, всяка старателно изрязана и прикачена с дата. Майкъл — или някой друг — явно ги бе оценил като значими.
Защо?
Телефонът звънна и я уплаши до смърт. Кой, за бога, би я търсил тук? Може би от болницата? „О, боже, не!“
— Ало? — обади се тя с нескрита паника в гласа.
— Как си, скъпа? Всичко наред ли е?
— Теди! — Тя въздъхна с облекчение. — Добре съм. Помислих си, че може би се обаждат от болницата.
— Не, не. Аз съм. Слушай сега. Майка ти се обади и ме помоли да те наглеждам, докато си в Оксфорд. Трябва да проверявам дали не вехнеш в този мрачен апартамент, или не умираш от глад в болничния бюфет.
Съмър се разсмя.
— Може да кажеш на майка ми, че отдавна си готвя сама.
— Както и да е, просто се надявах, че би приела да вечеряш с нас в Кингсмиър.
„С нас“. Това включваше ли и Алексия?
Сякаш прочел мислите й, Теди продължи:
— Алексия е в Лондон, така че с Роксан се мотаем сами тук като две сирачета. Ще направиш услуга на един самотен старец.
Изведнъж на Съмър й се прииска да види милите познати лица на Теди и Рокси, хората, които обичаха Майкъл също като нея. Те също често ходеха в болницата, но Съмър отдаваше липсата на постоянното им присъствие на болката им, а не на безразличие като на майка му.
— Много мило, благодаря. По кое време ще е удобно?
— Още сега, мила. Шофьорът ми ще е при теб всяка минута.
— Сега? Но аз още не съм се преоблякла, не съм се къпала…
— Това няма значение. Просто грабвай чантата с пижамата и скачай в колата.
„С пижамата?“ Съмър понечи да протестира, но се отказа. Защо да не се откъсне за малко? Трябваше да се върне в Оксфорд чак следващата вечер, за да посети Майкъл.
Пъхна малко дрехи в една чанта и зачака да звънне звънецът. Колко съобразително от страна на Теди да изпрати шофьора си. Наистина бе най-милият човек на света.
26.
Ситният чакъл приятно хрущеше под краката на Съмър, докато тя буташе Рокси в инвалидната количка по дългата алея на Кингсмиър.
— Толкова е красиво тук. Сигурно сутрин, щом отвориш очи, се питаш дали още не сънуваш.
Рокси се усмихна.
— Не е точно така. Но наистина е прекрасно. Не съм сигурна дали бих могла да живея другаде.
След обилната закуска с кеджери11 и силно черно кафе момичетата излязоха да се поразходят. Дали заради пухените завивки на леглото в стаята за гости, или заради прекрасната храна и вино, или просто заради удоволствието да е в компанията на старите си приятели, тази сутрин Съмър се чувстваше възродена, както не се бе чувствала от дълго време. Синьото небе и кристалният въздух някак си й вдъхваха надежда, а крясъците на враните по върховете на дърветата сякаш възвестяваха ново начало.
Стигнаха до лъкатушеща пътека, оградена от двете страни от висок жив плет. Отгоре стари дъбове сплитаха клони в тунел.
— Наляво или надясно? — попита Рокси.
— Какво значение има?
— Наляво е селото, надясно е фермата.
— Тогава наляво — отвърна Съмър. — Баща ти каза, че иска вестник, а и още не съм видяла центъра на Кингсмиър.
Рокси бе доволна, че Съмър бе приела да остане за нощта. Бяха близки от деца, макар, разбира се, да се бяха променили много от онези волни дни. Рокси помнеше Съмър като пълничко затворено и болезнено срамежливо момиче. Някога Рокси бе самоуверена, а и голяма красавица. Но сега Съмър Майър имаше света в краката си. Колко странен бе животът.