— Сигурно си мислиш, че съм абсолютно безсърдечна — подхвана Рокси. — Че не посещавам често Майкъл.
— Не си мисля нищо подобно — увери я Съмър.
— Истината е, че не мога да се справя психически. Болниците все още предизвикват у мен паника. И специално тази.
Съмър бе забравила, че точно там Рокси се бе възстановявала от опита си за самоубийство. Нищо чудно, че мястото я отблъскваше.
— Напълно те разбирам. Майкъл също би те разбрал.
— Татко ходи два пъти, но му е неприятно. Казва, че се чувства като резервна част. Не знае какво да направи или да каже.
— Сигурна съм, че няма значение какво казваш. Важно е самото присъствие.
— Говориш като зряла жена. Но нали знаеш какви са мъжете, особено британците. Те искат да „оправят“ нещата. Татко сигурно не може да понесе мисълта, че не може да оправи случилото се с Майкъл. Както не успя и с мен. Мисли, че историята се повтаря.
— Проклятието на семейство Де Вер — измърмори Съмър.
— Единственото проклятие за това семейство е онази кучка майка ми — горчиво заяви Рокси.
Продължиха в мълчание.
Най-сетне селцето изникна пред очите им със забулените си от акации каменни къщички, сгушени около триъгълна зелена площ в сянката на саксонска църква. Едва ли би могло да има по-сънливо, по-идилично кътче от Кингсмиър. Селце направо излязло от приказките.
„На това място не може да се случи нищо лошо“.
В реалността селското магазинче бе собственост на навъсена старица с лице, обсипано с брадавици, казваше се Роуз Хъджинс. Роуз кимна отсечено на Рокси, когато влязоха, но не отрони и дума на Съмър, докато тя плащаше вестника на Теди, а на усмивката й отвърна с кисела физиономия.
— Винаги ли е такава? — попита Съмър, след като излязоха.
— За жалост да. Роуз не обича пришълците, особено американците.
Вървяха вече повече от час, а Съмър така и не повдигаше въпроса за списъка на Майкъл, нито за особената тайна, за която бе намекнал в нощта преди катастрофата. Но вече трябваше да предприеме нещо — сега или никога.
— Искам да те питам… Майкъл споменавал ли е нещо необичайно в суматохата около тържеството?
Рокси рязко извърна глава към нея.
— В какъв смисъл необичайно?
— Във всякакъв.
— Не, не мисля. Защо?
— Вероятно не е нищо важно, но през нощта, когато отидох в Оксфорд да го видя, той спомена за някаква тайна. Каза, че говори хипотетично, но имах усещането, че не е така. Че е открил нещо, което дълбоко го тревожи. Мислех, че може да го е споменал пред теб.
— Не. Нищо подобно не е споменал. През последните няколко седмици се занимаваше само с тържеството, особено със строежа на онзи абсурден павилион на татко. Това го стресираше, защото не се получаваше, а не му се искаше да тревожи баща ми. Мислиш ли, че може да е било заради това? Макар да не разбирам защо да е тайна.
— Може просто така да ми се е сторило — отвърна Съмър. Не беше честно да товари Рокси със своите страхове и подозрения. Не и докато не открие сериозно доказателство. Каквато и да бе тайната на Майкъл, явно не я беше споделил със сестра си.
Когато се прибраха, Рокси занесе „Таймс“ на Теди, а Съмър се качи горе, за да оправи леглото и багажа си. Тъкмо затваряше ципа, когато един глас зад нея я накара да подскочи.
— Ще останеш ли за обяд?
Теди стоеше на вратата. Беше облякъл жълт пуловер, плътно опънат върху големия му корем, и така приличаше на остарял Мечо Пух. За пръв път на Съмър й хрумна, че двамата с Майкъл изобщо не си приличат. Бащата не бе предал на сина си нито частица от гена на рода Де Вер.
— Стресна ме! Мислех, че си долу с Рокси.
— Бях, но тя ми каза, че се приготвяш да си тръгваш, затова дойдох. Трябва ли да си тръгваш толкова бързо?
— Да. Вие сте невероятно мили и гостоприемни, но трябва да ида да видя Майкъл.
— Е, това няма да отнеме цял ден.
— Имам и работа в апартамента.
— Каква работа?
— Подреждам документи, цели купища. — Тя се прозина уморено и Теди пристъпи към нея и я прегърна топло, бащински.