— Ако ми позволиш да отбележа, мила, мисля, че се преуморяваш. Родителите ти са прави. Трябва да се върнеш в Америка.
— Не бих си и помислила да оставя Майкъл — отсече Съмър.
— С Майкъл е свършено, Съмър — въздъхна Теди.
— Не, не е.
— Физически може би не. Но във всякакъв друг смисъл е свършено. Майка му е права.
— Майка му не е права! — Горещи сълзи се застичаха по лицето й. — Съжалявам, Теди. Знам, че обичаш Алексия, но за това не е права. Иска да изключи апаратурата, защото така ще й е по-лесно. Защото това ще сложи край на ситуация, с която не би искала да се занимава.
— Това не е вярно, мила.
— Вярно е. Тя е прекалено заета с блестящата си кариера, за да се тревожи за нещо толкова незначително като сина си.
Теди поклати глава.
— Алексия не показва чувствата си, но много обича Майкъл. Лекарите казаха, че няма почти никакъв шанс Майкъл да се върне в съзнание.
— Почти. Почти. Това означава, че все пак има някакъв шанс, нали? Кой да се бори за него, ако не го направим ние, Теди?
Теди нежно я погали по косата. Толкова беше мила. Объркана, но страшно мила.
— Когато станеш на моята възраст, Съмър, ще знаеш, че има битки, които просто не можеш да спечелиш.
— Ако наистина вярваш в това, би направил каквото иска Алексия — би изключил животоподдържащите апарати. Но не си го направил.
— Вярвам го — категорично каза Теди. — Просто съм твърде слаб, твърде сантиментален, предполагам, за да постъпя правилно.
— Е, поне никой не може да обвини Алексия, че е слаба и сантиментална — горчиво заяви Съмър.
— Алексия предпочита да запомни Майкъл какъвто беше. Не бива да я мразиш заради това и само защото трябва да има виновен.
Същите думи й бе казала майка й предния ден. Объркваше я фактът, че Алексия де Вер умее да предизвиква толкова дълбока лоялност у близките си. Теди. Майкъл. Дори майка й. С какво Алексия бе заслужила такава привързаност? От близкото й обкръжение явно само Рокси успяваше да види майка си в истинската й светлина.
Теди продължи да говори със замъглени от обич към Алексия очи.
— При всичките трагедии в живота си Алексия винаги е намирала утеха в работата си. Тя й дава смисъл, цел и средство за превъзмогване на болката. Можеш да вземеш пример от нея.
— Да се върна на работа, това ли имаш предвид? — попита Съмър.
— Да. Върни се в Америка. Върни се в колежа, към работата си в Ню Йорк. Не се жертвай заради сина ми, скъпа. С това няма да помогнеш на Майкъл, но със сигурност ще навредиш на себе си. Защо да се съсипват два живота?
„Защото не мога да го направя. Защото вече не мога да напусна Майкъл и да се върна в Ню Йорк все едно нищо не се е случило“.
— Поне обещай да помислиш за това — каза Теди.
— Ще помисля — излъга Съмър.
Теди свали чантата й до вратата.
— Ще дойдеш пак, нали?
— Разбира се, че ще дойда. — Съмър го целуна по бузата. — Ще поздравя Майкъл от теб… О! — Един плик на масичката в коридора привлече вниманието й. Беше адресиран до Майкъл и имаше червено-черното лого на „Дукати“. — Още ли получава пощата си тук?
— Част от нея — отвърна Теди. — Той ползва този адрес за лични документи, лицензи и разни такива работи. Това пристигна тази сутрин. Предполагам, че е регистрацията на проклетия мотор.
— Може ли да го взема? В момента подреждам всичките му документи. Така запълвам времето си между посещенията. Няма да повярваш каква бъркотия е в апартамента му.
— О, напротив — отвърна Теди и й подаде плика на „Дукати“. — Не си виждала детската му стая. Все едно е минал ураган.
След няколко минути Теди стоеше на прага и гледаше след колата, която откарваше Съмър.
Горкото дете.
Любовта на младите е трудно нещо. Но да загубиш любимия си на тази възраст бе направо непоносимо.
Колкото по-скоро Съмър Майър се върнеше у дома и забравеше за Майкъл, толкова по-добре. За всички тях.
Майкъл де Вер лежеше безжизнен в болничното легло. От ноздрите и от устата му излизаха тръби, свързани с вентилаторното устройство отстрани. Два електрода на гърдите му изпращаха сигнали за пулса му към монитор върху долната табла на леглото. Сред цялата тази техника Майкъл изглеждаше блед и вкаменен като статуя от алабастър, неподвижен и смълчан като гроб.
Съмър Майър държеше ръката му, галеше всеки пръст като дете, което прегръща любимата си кукла.