Само ако можеше Теди да остане с нея в Лондон, може би щеше да й е по-леко. Но той настояваше да прекарва поне половината от времето си в Кингсмиър („Имението не може да се управлява само, нали знаеш това, скъпа“), с Рокси залепена за него. Миналата седмица бе получила поредното заплашително телефонно обаждане в Чейни Уок, от същия обсебен от Библията луд. Каза за това на Едуард Манинг, но отказа да алармира охраната си, за да не изтече информация и да не плъзне мълва, че търси съчувствие. Ако имаше нещо, което дразнеше Алексия повече от неоснователната омраза към нея, то бе съжалението.
Гласът на сър Едуард Манинг проби мъглата в съзнанието й.
— Може би е добре да си вземете малко отпуск, госпожо. — Интонацията на Едуард бе типично английска — отривиста, със звучно стакато, като на Теди. Глас, който неволно внушаваше респект.
— Отпуск? — Алексия го погледна недоумяващо.
— Дори само за уикенда, ако решите. По семейни причини.
— Да не си разговарял с Номер десет?
Сър Едуард Манинг изглеждаше наистина обиден.
— Не, разбира се, госпожо министър.
— Хенри Уитман ми каза съвсем същото миналата седмица. Опитва се да се отърве от мен.
— Може би се опитва да ви помогне.
— Като ме отстрани?
— Не може да се държите сякаш не се е случило нищо, госпожо.
— Така ли, Едуард? И защо не?
— Защото — сър Едуард посочи нервно вестниците — още няколко такива статии напълно ще довършат политическата ви кариера. Ако продължавате така, Уитман ще вдигне ръце от вас. Съжалявам, че трябва да съм толкова груб, но е добре човек да гледа фактите в лицето.
Алексия се взираше невиждащо през прозореца.
— Да — промълви тя сякаш на себе си. — Предполагам, че така трябва.
След час, седнала сама в един невзрачен италиански ресторант в Челси, Алексия мъчително преглъщаше обяда си. След случилото се с Майкъл бе отслабнала, и то много. Всъщност бе загубила апетита си още в Париж, когато научи за убийството на Джени Хамлин. А колкото до съня, беше голям късмет, ако й се съберяха три часа сън на нощ — толкова безмилостни черни мисли завладяваха съзнанието й. Вкопчила се здраво в работата си в министерството, тя караше само на кафе и адреналин — и на неистов страх, че ако спре, ще бъде връхлетяна и удавена от черните си мисли. Когато все пак спеше, сънуваше кошмарния давещ сън: надигащи се високи вълни, които я повличат и я дърпат надолу, докато й отнемат и последната глътка въздух.
Погледна почти недокоснатата храна в чинията и усети, че й се повдига. Бутна я настрани.
„Може би Едуард е прав. Може би имам нужда да се откъсна. Толкова отчаяно се тревожа за Майкъл и такава параноя ме гони да не загубя работата си. А може би премиерът наистина се опитва да ми помогне“.
Изведнъж пред очите й изплуваха Мартас Винярд и Гейбълс. Представи си акацията в задния двор, мастиленочерното нощно небе, обсипано с искрящи звезди, гърленото квакане на жабите в любовния им период.
„Там трябва да отида. На този остров се чувствам спасена. Спасена, нормална и жива“.
Това означаваше да остави Майкъл. Но в момента не можеше да му помогне с нищо. Ако не се съвземеше психически и физически, нямаше да е от полза за никого. „Накрая самата аз ще се озова в болница“.
Луси Майър и Арни бяха във Вашингтон. Алексия се зачуди дали не би могла да убеди приятелката си да я придружи.
Луси нямаше специални професионални ангажименти, особено с отминаването на лятото. Колко чудесно би било да поговори с Луси, без да ги разсейват съпрузи и деца!
Бяха говорили по телефона за инцидента с Майкъл. За разлика от целия останал свят, Луси инстинктивно разбираше защо Алексия трябва да продължи да работи. Защо не може да си позволи да се срине, да бъде слабата майка, която си скубе косите — така както искаше да я види британското общество. Алексия дори бе споделила с Луси за убийството на Джени Хамлин и опасенията си, че е в центъра на някакъв странен заговор, на незнайно зло, което не може да определи. Колегите й биха се изсмели и биха я обявили за луда. Но Луси не я съдеше, както не я бе съдила, когато Алексия й разказа за миналото си. Просто я бе слушала — мълчаливо, търпеливо и безстрастно като камък.
Теди я обичаше. Но не я познаваше в тази светлина, както Луси Майър. С Луси — единствено с Луси — Алексия можеше да разголи душата си напълно и да бъде себе си. Точно това й трябваше сега, повече от всякога.