Поиска сметката. Имаше заседание на специализираната комисия в два и половина и гласуване в четири. След това щеше да се прибере и да се наспи. После щеше да се обади на Луси и да организира ваканцията, за която всички около нея настояваха.
„Всичко ще е наред — каза си тя. — Всичко ще е наред“.
— А, не, приятел. Това си е моето място.
Напористият фотограф избута колегата си от главната позиция на Чейни Уок, точно срещу дома на Алексия де Вер.
— Как така ще е твоето?
— Тук съм от десет сутринта. Само отскочих отсреща за цигари.
— Това си е твой проблем.
Докато двамата мъже водеха шумен териториален спор, пред дома на вътрешния министър на Челси Стрийт прииждаха протестиращи с плакати с лика на Санджай Пател. До този момент годишнината от смъртта на Пател се отбелязваше сдържано. Поддръжниците му спазваха наложеното от полицията триметрово ограничение от дома на Де Вер, макар и само отбелязано с лента. Но привечер скандиранията „Няма разкаяние, няма признание“ и „Де Вер вън!“ набираха все по-голяма сила и ставаха все по-агресивни. Министърът щеше да се прибере всеки момент. Въпреки присъствието на полиция и телевизионни екипи потенциалната опасност от ексцесии се носеше във въздуха като зловоние.
Застанал сред тълпата, Гилбърт Дрейк се молеше:
„Да се сбъднат думите на Исаия: «Аз ще накажа света за злото и нечестивците — за техните беззакония; ще премахна високоумието на горделивите и ще унижа надутостта на притеснителите»12.“
Синът на Алексия де Вер може и да беше полужив, но това не бе достатъчно наказание за страданията, които тя бе причинила на бедния Санджай и на толкова много други. Алексия де Вер винаги се бе интересувала само от себе си, от собствения си егоистичен безбожен живот. Точно това щеше да загуби.
Око за око.
Гилбърт Дрейк бръкна под якето си и развълнувано опипа студения метал на пистолета.
Хенри Уитман говореше по частния си телефон.
— Колко са се събрали?
— Петдесет-шейсет души, господин премиер.
— Достатъчно ли са? Не изглежда кой знае каква тълпа.
— Достатъчно са.
— Значи действаме?
Гласът от другата страна на линията каза закачливо:
— Ти решаваш, Хенри. Нали ти си шефът.
Хенри Уитман примижа и взе решение.
— Това не ми харесва, Алексия. Изобщо не ми харесва — каза притеснено Теди. — Видях кадри по телевизията и те определено изглеждат агресивни. Защо не си дойдеш тук тази вечер, в Кингсмиър?
На задната седалка в служебната си кола Алексия притисна телефона до ухото си и се опита да си представи Теди и утешителната му прегръдка. „Трябва да прекарвам повече време с него. Да разчитам повече на него, както някога“.
Заседанието на комисията се бе проточило по-дълго от очакваното — не ставаше ли винаги така? — а гласуването се бе оказало почти безкрайно. Краткото спокойствие, до което бе стигнала по време на обяда, и планираното бягство с Луси Майър се изпариха. Искаше й се Теди да е с нея. Но при мисълта да се тътри по целия път до Оксфордшър и да не може да си легне до единайсет вечерта направо й се приплака.
— Наистина не мога, Теди. Капнала съм. Едуард ме инструктира, а и около къщата има много полиция. Ако стане напечено, просто ще ги разгонят.
— Въпреки това защо да рискуваш, мила? Може да спиш по пътя в колата, ако си уморена. Моля те, ела си, Алексия. Липсваш ми.
— И ти ми липсваш. — Алексия смени темата. — Мислех да си взема малко отпуск.
— Наистина ли? Това е чудесно. — Тя почти чу как Теди се усмихва. — Кога да започна да събирам багажа?
— Всъщност си мислех, че мога да прекарам малко време с Луси. Да се покрия в Мартас Винярд за кратко. Ще имаш ли нещо против?
Последва кратко колебание, после Теди каза:
— Разбира се, че не, скъпа. Намирам идеята за прекрасна.
— Чудесно. Утре ще го обсъдя с Хенри. Сега трябва да затварям, мили. Стигнахме.
И затвори преди Теди да успее да й каже довиждане.
Даймлерът спря пред къщата. През тъмните стъкла не се виждаха хората вътре. Гилбърт Дрейк свали предпазителя на пистолета и го стисна здраво. Трудно можеше да се каже кое вдигаше повече шум — крясъците на протестиращите или щракането на многобройните фотоапарати, когато Алексия излезе от колата.