„Ридайте, защото денят Господен е близък, — иде като разрушителна сила от Всемогъщия“13.
Сега щяха да направят невероятна снимка.
Хенри Уитман включи телевизора. Видя как Алексия де Вер излиза от колата, невероятно слаба, като скелет в елегантен костюм.
— Божичко — каза жена му. — Изглежда болна.
— Да.
— Защо не вземе да си подаде оставката? Защо се е вкопчила така? Това е просто глупаво.
— Да — съгласи се Хенри. Но изобщо не я слушаше. Наблюдаваше протестиращите, които освиркваха Алексия, докато тя минаваше покрай тях. „Наистина я мразят“.
Самият той също започваше да я мрази.
В болничната стая на Майкъл де Вер Съмър Майър също гледаше новините.
Сестрата, която оправяше възглавницата му, каза бодро:
— Това е майка му, нали? Внушителна жена. Макар че е поотслабнала.
„Меко казано“, помисли Съмър. Алексия изглеждаше крехка като птица. Костюмът й от „Шанел“ от черно букле и ламе й висеше като на закачалка.
— Май не я обичат много.
— Хич даже.
— Би трябвало да я пожалят малко, поне заради състоянието на сина й. Но явно играта е груба. В политиката де.
Съмър гледаше екрана и не слушаше бърборенето на сестрата. Точно когато Алексия бе на крачка от полицейския кордон, нещо привлече вниманието й. Нещо сребристо проблесна в първата редица.
— Не! — изкрещя Съмър. — Не!
Алексия вървеше към входната врата, загледана право напред, без да обръща внимание на крясъците, обидните скандирания и гневните лица.
— ВЪН, ВЪН, ВЪН! — крещяха протестиращите. Алексия обаче нямаше да се даде, нито на враговете си в кабинета, а още по-малко на тази невежа сган.
„Просто продължавай напред. Още малко. О, ето го и Джими“.
Охранителят от тайната служба й се усмихна, когато Алексия стигна до лентата, отделяща тротоара от частния й имот. Алексия също му отвърна с усмивка. Камерите мигом отразиха тази размяна на любезности и защракаха бясно.
И тогава се чу нещо странно — за частица от секундата, — някакво изщракване, по-различно от останалите. Алексия се обърна. И се озова срещу две очи, в които пламтеше дива омраза.
— Имам подарък за вас, госпожо министър.
Изстрелът отекна мощно като гръмотевица. Алексия почувства остра болка и внезапна силна изненада.
После всичко потъна в мрак.
28.
— Алексия! Алексия, чуваш ли ме?
Гласът на сър Едуард Манинг идваше някъде отдалеч. „Колко странно, че ме нарича на малко име. Никога не го прави.
Сигурно се е случило нещо сериозно“.
Отвори очи и усети, че погледът й е размазан. Видя притеснения Едуард, а зад него море от други размазани физиономии. Но всичко се клатеше, сякаш бяха на кораб в бурно море. Нямаше представа къде се намира. Очите я боляха от светлината, гадеше й се, а отстрани усещаше пронизваща болка.
После отново потъна в тъмнина и вече не усещаше нищо.
Хенри Уитман говореше по телефона.
— Жива ли е?
— Да, господин премиер.
За един кратък позорен миг Хенри Уитман изпита разочарование.
— Стреля в нея съвсем отблизо, но някак си куршумът е заседнал в реброто й. Сега я оперират, но разбрах, че ще се оправи. Извадила е невероятен късмет.
„Да — помисли Хенри Уитман. — Както винаги“.
— Арестуваха ли мъжа?
— Да, сър. Гилбърт Дрейк. Таксиметров шофьор, няма досие. Но явно е бил приятел на Санджай Пател. Предаде се, без да създава проблеми.
— Добре. Дръжте ме в течение.
Премиерът затвори, наля си уиски и отпи две големи глътки. Гилбърт Дрейк. Що за идиот трябва да си, за да пропуснеш от упор? Хенри Уитман се надяваше да затворят Дрейк и да хвърлят проклетия ключ в ада.
Тъмнината се смени с белота. Бели стени, бели тавани, бяло легло, бяла светлина.
„Мъртва ли съм?“
Алексия запремигва срещу светлината. Реалността бавно започна да се прояснява.
Болница. Болката отстрани бе изчезнала и бе заместена от топло гъделичкащо усещане, каквото не бе изпитвала от девойка. Морфин. Тя сведе поглед. Да, ето ги тръбите, които вливаха в ръката й някакво неизвестно лекарство.