Изведнъж всичко се сглоби в съзнанието й.
Протестиращите защитници на Пател. Щракащите фотоапарати. Погледът, пълен с изпепеляваща омраза.
— Какво стана?
Думите бяха произнесени толкова слабо, че едва ги чу и самата тя, но успяха да накарат сестрата да дотича.
— Простреляха ви, госпожо Де Вер, но ще се оправите. Само не изпадайте в паника.
Алексия се усмихна уморено.
— Никога не изпадам в паника. Ще се наложи ли операция?
— Вече ви оперираха. Всичко мина перфектно. Сега си почивайте. Ще съобщя на хирурга и той ще дойде веднага.
Сестрата се втурна навън. Миг след това вратата се отвори.
— Мамо?
Рокси изглеждаше ужасно. Бледа като платно, с черни вадички от спиралата по лицето. Явно бе плакала. Добута количката си до леглото на Алексия.
— Видях всичко по телевизията. Мислех, че си мъртва. — За своя изненада Алексия усети как дъщеря й хвана ръката й. За момент беше прекалено поразена, за да отвърне. Това бе първият искрено мил жест от страна на Рокси към нея от толкова години. Но скоро се съвзе и отвърна на стискането, загали пръстите на дъщеря си сякаш бяха скъпоценности.
— Плакала си — каза нежно.
Рокси кимна.
— Загубих Майкъл. Не… не мога да загубя и теб.
Очите на Алексия се наляха със сълзи. Всички чувства, които бе потискала от инцидента с Майкъл, изригнаха.
— Ти плачеш!? — Рокси не можа да сдържи изумлението си.
— От лекарствата е — засмя се Алексия и примижа от болката, която напомни за себе си.
— Какво правите, по дяволите? — викна властно един мъж от вратата. — Дадох съвсем ясни нареждания. Трябва да си почивате. Никакви посетители.
Рокси завъртя количката към него и заяви твърдо:
— Разкарайте се! Аз съм дъщеря й и няма да мръдна от тук.
— О, ще мръднете, и то веднага, госпожице.
Докато ги наблюдаваше как спорят, Алексия се почувства истински щастлива.
Дъщеря й се бе върнала при нея.
Вече нищо, абсолютно нищо друго нямаше значение.
29.
Механикът погледна размазания „Дукати Панигале“ и тъжно поклати глава.
— Колко жалко. Изключително жалко. Такъв красив мотор.
Съмър беше на друго мнение. За нея моторът на Майкъл бе най-грозното нещо, което бе виждала, най-поразяващото и смъртоносно оръжие.
С документите за собственост, дадени й от Теди, Съмър бе убедила полицията в Оксфордшър да й предаде онова, което бе останало от мотора. Не му бяха направени никакви тестове. За полицията случаят беше ясен: катастрофа, която няма нужда от разследване. Тоест моторът вече не беше доказателство, а просто частна собственост и тя можеше да го вземе.
Като истински разследващ журналист, Съмър го огледа от всеки възможен ъгъл, решена да разкрие „тайната“ на Майкъл и връзката й с катастрофата. Затова нае ван, натовари на него усукания мотор с помощта на един съсед и го откара в Източен Лондон още призори.
Според интернет форумите сервизът „Сейнт Мартинс“ в Уолтамстоу беше най-добрият в страната за „Дукати“. Явно младият мъж, който стоеше пред Съмър, знаеше за какво говори. Подробно й обясняваше за ремъци, цилиндри и трансмисии, като опипваше с възхищение и съжаление ожуления червен мотор.
— Лошо, много лошо. Имам предвид, технически бихме могли да го възстановим. Но новите части ще са повече от старите и ще струва цяло състояние.
— Ами ако ви помоля да прегледате някои части?
— Например?
— Не знам. Кормилото. Спирачките. Дали е имало някаква техническа повреда, която бихте могли да откриете? Или това вече е невъзможно?
Механикът погледна красивото момиче пред себе си. В „Сейнт Мартинс“ не идваха много клиенти като Съмър Майър — с тези безкрайно дълги крака и с тази лъскава грива, като полирано дърво, стелеща се по гърба й. Но у момичето имаше и още нещо — желязната решителност в погледа й, вирнатата брадичка, които бе забелязал още с влизането й. Сексапил от глава до пети.
— Не мога да съм сигурен, докато не го разглобя — отвърна той. — Но ако е имало проблем със спирачките, тогава да, предполагам, че ще го открия. — Надяваше се, че ще може да я впечатли.
— И колко време би отнело това? Грубо?
— Елате към шест и ще мога да ви кажа нещо. Тези мотори са върхът. Бих се изненадал, ако открия нещо нередно.