Христо Ботев
Примери от турското правосъдие
(из „Пътни записки“)
Трай, душо, черней, кожо!
… То беше село Калофер. Тъжни спомени нахлуха в главата ми, щом превалих баиря и видях онез хубави къщи и черкови, през кои като змия се измича бистрата Тунджа. Тук е, рекох, тя, мойта изгора, тук са и моите Лефтерови другари, с кои прекарах 5–6 месеца най-светли дни в живота си и запознах отблизо Калофер, тоя „алтън1 Калофер“, който роди в мене страстна любов, коя тъй рано загина, и дълбока омраза, коя ще ме придружи до гроба… В Калофер познах аз чорбаджията и сиромаха, турчина и народа.
Такива чувства изпитах, кога влизах и в родното си село Осен, до Вратца, но там аз колкото седях, със злобен смях повтарях думите: Сен кардаш, бен кардаш2 — думи на крадливите черкези към врачанския управител. Да начнем от смеха.
— Как е бе, попе? Найдохте ли кравите? — попитах аз попа от наше село.
— Найдохме ги, ала защо е? По-добре да ги не бяха нашли.
— Оти бе, попе? Я кажи ми, де ги найдохте?
— Божа работа — рече попа и се прекръсти. — Лоши псета, подгонихме ги от чердата и след тях, след тях чак до селото. Тамам да ги стигнем, ето и други по-лоши излязоха из селото, поеха кравето, а нам обърнаха пушките. Ний се вратихме, та зехме един жандармин и с него влязохме в селото да търсим. Обърнахме света, нищо не найдохме. Върнахме се в механата да си починем и сръбнем — ето ти едно голо, сухо и черно като ръжен, ту се покаже на вратата, ту се скрие. Механджията го попита що чака, а то каза, че знае де са кравето, по, ако му дадем 200 гр., ще каже. Дадохме пари на механджията, и псето ни заведе на един воденичен яз, показа с пръст и побягна. Пуснахме яза и — що да видим? Повече от 50 говежди кожи, ушити на тулуми, пълни със сякакво захере3 и бакър; какво нямаше? Масло, сирене, мед, маслини, брашно, ориз — всичко, и нашите крави, и те насолени в тулумн. Оттамо скочихме в село, вързахме черкезите и със захерето хайде у Враца. Каймакамина, като вндя таквоз чудо, хареса сичко (захерето и бакъра); затуй затвори селяните, че без хюкюмата4 вързали царски хора и развалили чужди яз, а черкезите тегли да съди. Гяволите не знаят бькал турски, а научили: „Сен кардаш, бен кардаш“, та като казаха теза думи на каймакамина5, он се хошландиса6, засмя и рече: „Бракън шу кьопеклер гитсинлер.“7 Тях пустиха, а вашите селяни лежат у затвор да платят 500 гроша за яза и 500 джиза нахтие8, та с онези 200 = 1200. А за кражбата искаха испати9 да се закълнат, че е наша, а сега и тях не щат, че от захерето и бакъра нищо не оста. Па оставù кравето че ще идат и воловето…
— Тъй, попе, тьй! Но ти не учи народа само на пост и молитва, а как да се избавя от тезн псета и техни братя каймаками, паши, мюдюри и ага. Той и тъй сé прас и ряпа яде и ти за царя се молиш, а тезн псета и децата ви ще изядат…
… Умислен влизах в Калофер, но сърцето ми тупаше силно и аз горях от нетърпение да се срещна с някого от другарите сн, да го питам и разпитам: кой де е, кой как е, как са агите, де убиха Лефтера, де е Добри? — за всичко, що ме интересуваше. Но трябваше да чакам нощта — и не дочаках я!
Щом влязох в хана, пред очите ми се представи страшно зрелище: жени, деца и девойки пищяха, мъже се лутаха насам-натагьк — едни купуваха хляб, вино, наденици — другн с дискус събираха пари между народа; заптиета се смееха, псуваха и със сопи пъдеха народа, ала всяко се тълпеше, всяко векаше да види. Тука майка се разделя със син, жена с мъж, сестра с брат, деца дребни с бащица и всяко думаше: жива раздяла! Жива раздяла! Прощавай синко, прощавай, татко, прощавай, бате, чнчо, вуйчо — прощавайте!… Други гласове тъжни, но твърди отговаряха; Вий прощавайте! Господ да прости!
И синджири дрънкаха нз народа …
След малко викът поутихна, народът насяда наоколо по земята и аз можах да видя кои бяха причина на тази смутня, 10-на души, навързани на верига, почернели от бой и мъки, насядаха окол прощална народна трапеза и тъжно, мрачно обръщаха очи към народа, който лееше вече безмолвни сълзи, горещи сълзи и глухо, но дълбоко въздишаше. Трапезата и внното съживи злочестите, начна се говор, запитвания, оплаквания, и всичко скръбно, мрачно и жално. Но ето кър-сердаря10, ето още жандарми; те грозно изгледаха народа, грубо закрещяха и подкараха вързаните. Пак викна народът, пак писнаха жени и деца, пак сълзи, пак прегръщания, прощавания, и прощавания, тежки, святи, искрени…
Но кои бяха тези злочести, като зверове заковани в железа? О, един техен поглед, една тяхна дума, и доста беше. Другарите ми, наши другари, братя! Хайдути, народни хайдути! Мъчно посрещнах техните погледи, ала погледа на едного прониза ме в сърцето, и сълза след сълза покапаха по гърдите ни. Никола Дели-Стоянов, болен от треска, осакатял от бой и просветнал от мъки и страдания, качваха го в талига, а той, като метна поглед към народа, който поглед срещнах и аз — извика: „Предатели ме изядоха, майко!“