Докато Флорънс поемаше палтото и шапката му, гостът обясни защо е дошъл. Тери щяла да преспи у една приятелка, но обицата й се строшила и тъй като той имал идване насам, помолила го да отскочи дотук, за да остави обицата и да каже на Флорънс да не я чака.
Флорънс дотолкова побесня от коварството на сестра си, че се разсмя; а щом се разсмя, престана да се ядосва. Нищо де, тепърва щеше да си поприказва с Тери… и още как!
— Тери все ми говори за вас — каза Бен Пастен.
Предложи й цигара, но Флорънс отказа. Харесваше ръцете му и начинът, по който се движеха…
— Тери е склонна да преувеличава — скромно отвърна тя.
Бен я огледа толкова съсредоточено, че Флорънс се изчерви.
— В никакъв случай! — каза той и Флорънс усети, че говори сериозно. Стори й се глупаво да изпитва удоволствие от това и все пак го изпитваше… дори много!
— Тук пък говори за вас — отвърна тя. — Според нея излиза, че сте връх на съвършенството. Никакви пороци. Никакви лоши черти. И отгоре на всичко сте имал докторат.
Той се разсмя.
— Много мило от нейна страна… А каква е тая научна работа, за която чувам, че ви откъсвала от всичко ценно в живота?
— О, значи така ви го представи? Е, Тери… Тери живее в съвсем различен свят. Аз съм точно толкова неподходяща за всичко, което върши и желае, колкото и тя за моя кръг. Не мога да танцувам румба… но пък мога да правя чудеса с корен трети от минус хикс.
Той се разсмя отново и изведнъж й се прииска да го разсмее още веднъж — звукът бе тъй приятен… Запита се защо ли изпитва почти неудържима потребност да премахне влиянието на Тери над този мъж.
— Все още не сте ми разказала за научната си работа.
— О… играя си с невидими светлини и се мъча да разбера дали ще излезе нещо полезно… Боя се, че не е твърде интересно. Вас какво ви интересува?
— Предимно езиците. Дисертацията ми беше нескопосан опит да установя предполагаемото местонахождение на Атлантида според езиковото развитие… но ме интересува и светлината. Разкажете за нея.
— Оставете — усмихна се тя. — Искам да чуя за Атлантида. Тя е потънала в океана, нали?
Той отстъпи, защото личеше, че нейният интерес е искрен. Постепенно темата го увлече, както и нея. Разказваше за мъртвите цивилизации на Атлантида и Му; за възможностите някога да е съществувала велика цивилизация в центъра на Сахара, близо до планините, наречени Атлас; за потънал континент, чиито планински върхове днес са Азорските острови; за народ с изумителни знания, който научил маите и инките от Юкатан и Перу да произнасят мистичната дума Атл; за гръцките легенди, че на запад има земя, макар че западно от Гърция е Средиземно море — центърът на света. Тия неща не можеха да се видят или докоснат, ала бяха реални за днешните хора, също като ултравиолетовите или инфрачервените лъчи… тъй каза Флорънс, когато дойде неин ред. Минаха в лабораторията и тя заговори за топлината, светлината и електромагнитната теория. Показа му как инфрачервените лъчи могат да се фокусират така, че безболезнено да преминат през човешка длан, а от другата страна да запалят късче хартия. Показа му спектрите на обикновената и поляризираната светлина, посвети го в загадките на светлината, която става виолетова, сетне минава отвъд виолета, отивайки все по-близо до черното, което всъщност не е черно, а просто тръпнеща, невидима светлина. В замяна на неговия разказ за неща, които някога са били открити, а днес невидими, тя му показа други — невидими някога, ала разкрити днес.
Стана късно и той трябваше да си тръгва. Двамата мълчаливо постояха един до друг. Флорънс изпитваше същото чувство както в онази нощ, когато откри новите съотношения между вълните на невидимите лъчи — радост от постигнатото, радост от приключението. Но сега беше още по-хубаво. Някак… някак по-лично.
— Скоро пак ще се видим, нали? — запита той.
Тя само кимна, защото изведнъж откри, че е загубила дар-слово; той пристъпи към вратата и се измъкна навън. Три секунди по-късно пак се върна и пъхна в дланта й строшената обица на Тери.
— Нямах предвид чак толкова скоро — пошегува се той. — Но беше приятно, нали?
— Лека нощ, Бен — каза тя, като за пръв път го нарече по име. — Лека нощ…
И този път той си тръгна наистина.
Тя дълго стоя до вратата, после се разсмя, за да провери дали не е онемяла. Върна се на бюрото в лабораторията и опита да продължи с проблемите от тригонометрията на твърдото тяло. Не успя — не че я затрудняваше математиката. Просто тази вечер кой знае защо не даваше пукната пара за хипотетичните скорости на светлината. Отиде да си легне.