— Имахме отказ на системите.
— На коя система по-точно?
— Възникна срив в програмата на „Милениум 2“. Но грешката беше незначителна. Ние успяхме…
— Колко клиенти с „Милениум 2“ бяха засегнати в района на Лос Анджелис?
— Всички. Но ние открихме грешката и…
— Това е всичко, сър. Благодаря.
— И я поправихме.
— Мистър Хендрикс, — кресна съдията. — Стига толкова. Заседателите да пренебрегнат последното изявление. — Той погледна Лангуайзър. — Имате ли нови въпроси, мис Лангуайзър?
Лангуайзър каза, че има няколко кратки въпроса. Бош отдавна знаеше за проблема Y2K и бе предупредил обвинителите. Досега се надяваха защитата да не разбере за това или да не повдигне възражения.
— Мистър Хендрикс, успя ли „Лайтхаус“ да се справи с вируса, който предизвика Y2K?
— Да, успяхме. Отстранихме го незабавно.
— Има ли възможност този проблем да е засегнал по някакъв начин данните в системата на обвиняемия цели десет месеца след появата на Y2K?
— В никакъв случай. Проблемът бе отстранен. Системата беше в пълна изправност.
Лангуайзър каза, че няма повече въпроси към свидетеля и седна. Фоукс веднага зае нейното място.
— Отстраненият вирус, мистър Хендрикс, беше онзи, за който знаехте, нали?
Хендрикс го погледна с недоумение.
— Да, онзи, който предизвика проблема.
— Значи искате да кажете, че узнавате за вирусите само когато създават проблеми.
— Ами… обикновено е така.
— Значи в охранителната система на мистър Стори може да има вирус, а вие няма да разберете, преди да създаде проблеми, прав ли съм?
Хендрикс сви рамене.
— Всичко е възможно.
Фоукс си седна и съдията попита Лангуайзър дали има още въпроси. Тя се поколеба, после заяви, че няма. Хютън освободи Хендрикс и предложи да обяви обедната почивка малко по-рано.
— Следващият ни свидетел ще говори съвсем кратко, ваша чест — каза Лангуайзър. — Бихме искали да го призовем преди почивката. Смятаме през следобедното заседание да се насочим само към един свидетел.
— Много добре, продължавайте.
— Призоваваме отново детектив Бош.
Бош стана и тръгна към свидетелското място с папка в ръка. Този път не докосна микрофона. Настани се и съдията му напомни, че все още е под клетва.
— Детектив Бош — започна Лангуайзър, — при вашето разследване около убийството на Джоди Кремънц бяхте ли помолен да изминете с кола разстоянието от дома на обвиняемия до дома на жертвата и обратно?
— Да, бях помолен. От вас.
— Направихте ли го?
— Да.
— Кога?
— В три часа и деветнайсет минути след полунощ на шестнайсети ноември.
— Засякохте ли времето?
— Да. И в двете посоки.
— Можете ли да ни го съобщите? Ако желаете, използвайте записките си.
Бош отвори папката на предварително отбелязано място. Вгледа се в бележките, макар че ги знаеше наизуст.
— От дома на мистър Стори до дома на Джоди Кремънц пътуването отне единайсет минути и двайсет и две секунди, като спазвах всички ограничения на скоростта. Обратното пътуване отне единайсет минути и четирийсет и осем секунди. Общо двайсет и три минути и десет секунди за отиване и връщане.
— Благодаря, детектив.
Това бе всичко. Фоукс отново се отказа от въпроси, като си запази правото да призове Бош, когато започне да излага тезата на защитата. Съдия Хютън обяви обедна почивка и публиката бавно започна да се измъква от претъпканата зала.
Бош си пробиваше път през тълпата от юристи, зрители и репортери в коридора, като се озърташе за Анабел Кроу, когато нечия силна ръка го стисна изотзад за лакътя. Той се завъртя и видя непознат негър. До него стоеше още един мъж, само че бял. Двамата бяха облечени с почти еднакви сиви костюми. Бош разбра, че са от Бюрото още преди първият да заговори.
— Детектив Бош, аз съм специален агент Туили от ФБР. Това е специален агент Фридман. Можем ли да поговорим някъде на спокойствие?
38
Трябваха му три часа, за да прегледа внимателно касетите. В крайна сметка Маккейлъб нямаше с какво да се похвали. В записите от деня, когато бе изпратено платежното нареждане, нямаше и следа от Таферо. Нито пък от Хари Бош. Сега го измъчваха мисли за липсващите четирийсет и осем минути. Ако бяха дошли първо в пощата, а после в участъка, можеха вече да имат убиеца на запис. Тия четирийсет и осем минути можеха да се окажат решаващото доказателство дали Бош е честен човек или престъпник.
Потънал в нерадостни мисли, Маккейлъб се върна при джипа и откри под чистачката квитанция за глоба. Той изруга, дръпна листчето и го огледа. Увлечен в гледането на касетата бе забравил, че е паркирал в петнайсетминутната зона пред пощата. Тая разсеяност щеше да му излезе солена — четирийсет долара. През зимата имаше малко клиенти, тъй че семейството се издържаше от неговата пенсия и скромната заплата на Грасиела. Разходите за двете деца поглъщаха почти всичко. Лоша работа — не му стигаше отменената заявка онзи ден, а сега и това.