— Бяхте ли близки, докато работехте в един екип?
— Не знам какво точно имаш предвид. Не бяхме приятели, не пиехме заедно, той гонеше обирджиите, а аз убийците. Защо разпитваш толкова? Какво общо има той с…
Бош млъкна и се вторачи в Маккейлъб. Род Стюарт вече пееше „Туист по цяла нощ“.
— Това да не е някакъв шибан майтап? — попита най — сетне Бош. — Искаш да кажеш…
— Остави ме да задавам въпросите — прекъсна го Маккейлъб. — После ще ти дам думата.
Бош допи бирата и размаха шишето към барманката.
— На самообслужване сме, момчета — подвикна тя. — Съжалявам.
— Мамка му — изруга Бош.
Той се измъкна от сепарето и отиде до бара. Върна с още четири бири, макар че Маккейлъб едва бе наченал първата.
— Питай — каза Бош.
— Защо не бяхте близки?
Бош подпря лакти на масата и хвана новата, бира с две ръце. Надникна към салона, после пак погледна Маккейлъб.
— Преди десетина години в Бюрото имаше две групировки. До голяма степен така беше и в полицията. Две рязко разделени групи — като светци и грешници.
— Преродените и изродените?
— Нещо такова.
Маккейлъб кимна. Преди десетина години беше публична тайна, че в полицията на Лос Анджелис съществува групировка, наречена „преродените“. Нейни членове заемаха ключови позиции и имаха решаваща дума при повишенията и другите кадрови въпроси. Участниците в групата — неколкостотин полицейски служители от всички нива — посещаваха една църква в долината Сан Фернандо, където водачът им заемаше поста на доброволен проповедник. Амбициозни полицаи прииждаха в църквата на тълпи с надеждата да впечатлят началството и да улеснят кариерата си. Можеше да се спори по въпроса за тяхната набожност. Но когато големият шеф започваше своята проповед всяка събота в единайсет часа, църквата гъмжеше от полицаи в цивилни дрехи, вперили погледи към амвона, Разправяха, че веднъж по време на проповед откъм паркинга долетял вой на автомобилна аларма. След броени секунди клетият наркоман, който тършувал из жабката, внезапно се озовал под прицела на стотина пистолета.
— Предполагам, че ти си бил между грешниците, Хари.
Бош се усмихна и кимна.
— Естествено.
— А Таферо между светците.
— Да. Както и тогавашният ни лейтенант. Книжен плъх на име Харви Паундс. Двамата с Таферо бяха като дупе и гащи, нали си ходеха под ръка на църква. Едва ли бих се сближил с което и да било приятелче на Паундс, независимо дали от църквата или по друга линия, нали ме разбираш? А и те нямаха намерение да се сближават с мен.
Маккейлъб кимна. Всичко това му беше известно.
— Паундс е онзи, който провалил случая Гън — каза той. — Същият, когото си изхвърлил през прозореца.
Бош сведе поглед и с досада поклати глава.
— Точно така.
— А Таферо присъстваше ли?
— Таферо? Не знам. Сигурно е присъствал.
— Нямаше ли разследване на вътрешния отдел с призоваване на свидетели?
— Имаше, но изобщо не съм го погледнал. Така де, изхвърлих човека през прозореца пред цял куп свидетели. Нямах намерение да отричам.
— А по-късно… след около месец, така ли беше?… намерили Паундс мъртъв в един тунел горе из хълмовете.
— Да, в тунела под Грифит Парк.
— И случаят все още стои открит…
Бош кимна.
— Да, формално погледнато.
— Казваш го за втори път. Какво означава?
— Означава, че случаят стои открит, но никой не работи по него. В централното управление имат специален термин за подобни случаи, които не желаят да придвижат. Казват: „приключен поради извънредни обстоятелства“.
— И ти знаеш какви са обстоятелствата?
Бош допи втората бира, бутна бутилката настрани и придърпа трета.
— Не пиеш — каза той.
— Ти се справяш за двама. Знаеш ли какви са обстоятелствата?
Бош се приведе напред.
— Слушай, ще ти кажа нещо, за което знаят много малко хора, разбра ли?
Маккейлъб кимна. Знаеше, че сега не бива да пита. Бош сам щеше да му разкаже.
— Заради онзи прозорец ме отстраниха от длъжност. Когато ми писна да обикалям из къщи и да зяпам стените, взех да разследвам един стар случай. Отдавна изстинал. Убийство. Тръгнах самостоятелно по дирята и накрая почнах да наближавам някои много влиятелни хора. Но по онова време нямах значка, бях пълна нула. Затова при някои телефонни разговори използвах името на Паундс. Нали разбираш, мъчех се да прикрия какво правя.
— Ако от вътрешния отдел бяха открили, че работиш, докато си отстранен, нямаше да те погалят по главата.
— Точно така. Използвах неговото име при няколко разговора по съвсем дребни, незначителни теми — поне така ми се струваше. Но една нощ някой се обадил на Паундс и казал, че има за него много важни сведения. Той отишъл на срещата. По-късно го откриха в онзи тунел. Премазан от бой. Изглежда, че са го изтезавали. Само че той не е могъл да отговори на въпросите, защото нямаше нищо общо. Аз бях използвал името му. Мен са търсили.