Бош взе пистолета си от койката и излезе в коридора. Клекна до нападателя, но и без да го докосва, разбра, че е мъртъв. Преди малко му се бе сторило, че разпознава по-малкия брат на Таферо, който работеше в кантората. Сега почти цялото му лице беше изчезнало.
Бош стана, върна се в каютата и намери кърпичка. Хвана с нея пистолета на мъртвеца и го измъкна от застиналите пръсти. После отнесе оръжието на нощното шкафче. Пистолетът, който беше използвал Маккейлъб, лежеше на матрака. Маккейлъб стоеше от другата страна на койката. Беше обул долнището на анцуга и сега нахлузваше горнището. Когато подаде глава навън, той погледна Бош.
Бош кимна.
— Май сме квит.
Таферо се надигна и седна до стената. От ноздрите му се стичаха две струйки кръв. Приличаха на карикатурни китайски мустаци. Вероятно си бе счупил носа при удара в стената. Сега седеше прегърбен и гледаше с ужас трупа в коридора.
Бош използва същата кърпичка, за да вдигне пистолета от койката и да го сложи при другия. После извади клетъчен телефон и набра номер. Докато чакаше отговор, той погледна Таферо.
— Ти погуби братчето си, Таферо. Лоша работа.
Таферо наведе глава и се разплака.
След малко Бош се свърза с централното полицейско управление. Обясни, че е на пристанището за яхти и се нуждае от екип детективи, съдебен лекар и група криминалисти. Помоли дежурния да осъществява връзката само по телефона. Не искаше журналистите да узнаят преждевременно какво е станало — мнозина от тях подслушваха полицейските радиостанции.
След като свърши, той размаха телефона към Маккейлъб.
— Искаш ли линейка? Трябва да те прегледат.
— Добре съм.
— Шията ти изглежда…
— Добре съм, казах.
Бош кимна.
— Както речеш.
Той заобиколи койката и застана пред Таферо.
— Ще го отведа в колата.
Вдигна Таферо на крака и го изблъска към вратата. Докато минаваше край трупа на брат си, Таферо нададе зверски вой. Бош се изненада — не бе очаквал подобен звук от толкова едър мъж.
— Да, лоша работа — каза той без капка съчувствие. С теб го чакаше светло бъдеще. Щеше да убива хора и да вади престъпници от затвора.
После блъсна Таферо към стъпалата.
Докато се изкачваха по мостчето към паркинга, Бош забеляза, че някакъв човек го гледа от палубата на платноходка, отрупана с вехтории. Онзи се втренчи първо в Бош, после в Таферо и пак в Бош. Очите му се разшириха. Беше ги разпознал, сигурно гледаше процеса по телевизията.
— Хей, чух изстрели. Как е Тери?
— Ще се оправи.
— Може ли да го видя?
— Не е желателно. Ченгетата идват. Остави на тях.
— Хей, ти си Бош, нали? От процеса.
— Да, аз съм.
Човекът млъкна. Бош и Таферо продължиха напред.
Когато след няколко минути Бош се върна на яхтата, Маккейлъб пиеше портокалов сок в камбуза. През люка към стълбата зад него ясно се виждаха краката на убития.
— Един съсед питаше за теб.
Маккейлъб кимна.
— Бъди.
Не каза нищо повече.
Бош погледна навън към паркинга. Като че чуваше в далечината сирени, но може би само така му се струваше.
— Ще пристигнат всеки момент — каза той. — Как ти е гърлото? Дано да можеш да говориш, защото имаме страшно много за обясняване.
— Добре съм. Как попадна тук, Хари?
Бош остави ключовете си на масичката. Не отговори веднага.
— Просто ми хрумна, че може да си в беда, това е.
— Как така?
— Заради онова посещение при брат му в кантората. Предположих, че може да те е проследил и чрез номера на колата или по някакъв друг начин да стигне дотук.
Маккейлъб го изгледа втренчено.
— И какво? Мотаеше се из пристанището и забеляза Руди, но не видя брат му, така ли?
— Не. Просто пристигнах и обиколих с колата насам-натам. Зърнах на паркинга стария линкълн на Руди и разбрах, че става нещо. Не видях брат му. Сигурно се е спотайвал някъде.
— Мисля, че е обикалял яхтите да търси още една сова за Уинстън. Тази вечер им се налагаше, да импровизират.
Бош кимна.
— Така или иначе, хвърлих едно око и видях, че вратата на яхтата зее, затова реших да проверя. Нощта е студена, а ти си твърде предпазлив, за да спиш с отворена врата.
Маккейлъб кимна.
Този път Бош ясно чу наближаващ вой на сирени. Надникна към паркинга до пристанището. Видя две патрулни коли да спират до неговата, където седеше заключен Таферо. Сирените млъкнаха, но сините лампи продължиха да мигат.
— Отивам да посрещна униформените момчета — каза той.
44
Почти цяла нощ ги разпитваха. Отново и отново. После полицаите си смениха местата и продължиха да задават все същите въпроси. Пет часа след престрелката на „Попътно вълнение“ вратите се отвориха и двамата излязоха в коридора.