Привечер Маккейлъб успя незабелязано да се измъкне от платноходката, когато журналистите изтичаха да гледат някакво раздвижване на паркинга. Полицията прибираше стария „Линкълн Континентал“, с който бяха пристигнали братята Таферо, за да убият Маккейлъб. Докато новинарските екипи снимаха и зяпаха тази банална гледка, Маккейлъб се промъкна до джипа. Включи двигателя и се измъкна от паркинга. Никой не го последва.
Когато стигна до къщата на Бош, вече беше съвсем тъмно. Предната врата стоеше отворена както предния път, закрита само с мрежа против комари. Маккейлъб почука по рамката и надникна през мрежата към тъмните стаи. Светеше само една нощна лампа в хола. Отвътре долиташе музика — все същият диск на Арт Пепър. Бош не се виждаше никакъв.
Маккейлъб се озърна към улицата, а когато погледна отново, неволно се стресна. Бош стоеше на прага. Той откачи кукичката и отвори мрежестата врата. Беше със същия костюм, както по новините. В отпуснатата си ръка държеше бутилка бира.
— Тери. Влизай. Уплаших се да не е някой журналист. Не мога да понасям, като ми се мъкнат у дома. Поне някъде трябва да не ги пускат.
— Да, разбирам те. Окупирали са ми яхтата. Наложи се да бягам.
Маккейлъб мина край Бош и влезе в хола.
— Ако оставим репортерите настрани, как си, Хари?
— Много добре. Беше чудесен ден за нашия лагер. Как ти е шията?
— Адски боли. Но съм жив.
— Е, другото няма значение. Искаш ли бира?
— Ами… не би било зле.
Докато Бош вадеше бира от хладилника, Маккейлъб излезе на задната веранда. Лампите бяха изгасени и от това градските светлини в далечината изглеждаха още по-ярки. Маккейлъб чу непрестанния шум на колите по магистралата през прохода. Прожектори прорязваха нощното небе от три различни места в долината.
Бош се приближи и му подаде бутилка.
— Без чаша, нали?
— Без чаша.
Двамата се загледаха в нощта и дълго мълчаха, отпи от бирата. Маккейлъб се питаше как да каже онова, което трябваше. Все още не беше решил.
— Точно преди да си тръгна, извозваха колата на Таферо — каза той.
Бош кимна.
— А яхтата? Приключиха ли с нея?
— Да, приключиха.
— Как е? Винаги оставят ужасна мръсотия.
— Сигурно. Не съм влизал вътре. Утре ще му мисля.
Бош кимна. Маккейлъб отпи дълга глътка, после остави шишето на парапета. Беше прекалил. Глътката се върна обратно и опари синусите му.
— Добре ли си? — попита Бош.
— Нищо ми няма. — Той избърса устни с опакото на китката си. — Хари, дойдох да ти кажа, че вече не съм твой приятел.
Бош се изсмя, но веднага млъкна.
— Какво?
Маккейлъб го погледна. Дори в мрака очите на Бош си оставаха пронизващи. Бяха хванали отнякъде отразена светлина и Маккейлъб виждаше две ярки точици, насочени право към него.
— Трябваше тази сутрин да останеш още малко, докато Джей разпитваше Таферо.
— Нямах време.
— Тя го допита за линкълна и той каза, че това е тайната му кола. Използвал я, когато не искал да остави следа. Номерата били крадени. А регистрацията фалшива.
— Разумна идея за такъв тип. Да си има отделна кола за мръсната работа.
— Още не схващаш, нали?
Бош бе допил своята бира. Сега се подпираше на парапета. Късаше парченца от етикета и ги пускаше надолу към мрака.
— Не, не схващам, Тери. Защо не ми обясниш за какво става дума?
Маккейлъб вдигна бирата си, но я остави, без да пие.
— Истинската му кола, всекидневната, е „Мерцедес“ 430. За нея са го глобили. Когато паркирал пред пощата за да прати платежното нареждане.
— Добре де, човекът си има две коли. Тайна и явна. Какво толкова?
— Това, че си знаел нещо, което не трябваше да знаеш.
— Какво говориш? Какво съм знаел?
— Снощи те попитах защо дойде на яхтата. Ти каза, че си видял линкълна на Таферо. И ти станало ясно, че нещо не е наред. Как разбра, че линкълнът е негов?
Бош помълча. Загледа се към нощта и кимна.
— Аз ти спасих живота — каза той.
— Аз спасих твоя.
— Вече ти казах, че сме квит. Да спрем дотук, Тери.
Маккейлъб поклати глава. Имаше чувството, че някакъв юмрук напира от стомаха нагоре към новото му сърце.
— Според мен ти си знаел за линкълна и си разбрал какво ме заплашва, защото и друг път си наблюдавал Таферо, Може би през някоя нощ, когато го е използвал. Може би докато е издебвал Гън, за да го убие. Ти ми спаси живота, защото го знаеше, Хари.
Маккейлъб замълча, оставяйки на Бош възможността да каже нещо в своя защита.
— Само предположения, Тери.
— Да. Само предположения и една догадка. Догадката ми е следната: когато Таферо се е събрал със Стори, ти си разбрал, или някак си се досетил, че ще ударят теб. За това си следил Таферо и си го видял как крои работата с Гън. Знаел си какво ще стане, но не си го осуетил. — Маккейлъб отпи още глътка бира и остави шишето на парапета. — Опасна игра, Хари. Без малко да успеят. Но ако не бях дошъл аз, ти сигурно щеше да измислиш някакъв друг начин да ги закопаеш.