— Всички правим каквото трябва — изрече на глас той.
Качи се в каюткомпанията и погледна към паркинга. Репортерите все още дебнеха. Той бе успял да се промъкне. На идване остави колата в края на пристанището и помоли от една яхта да му услужат с лодка, за да стигне до „Попътно вълнение“. Качи се на борда, без да го усетят.
Забеляза, че всички телевизионни коли насочват антените си нагоре. Готвеха се за новините в единайсет. Камерите отново хващаха в кадър „Попътно вълнение“. Маккейлъб се усмихна. Извади телефона и набра номер. След малко отсреща се обади Бъди Локридж.
— Бъди, аз съм. Слушай, звъня ти от яхтата и смятам, да се прибирам. Ще те помоля за една услуга.
— Искаш да се прибираш тази вечер? Сигурен ли си?
— Да. Слушай какво искам от теб. Когато чуеш да включвам двигателите, бързо ела и развържи въжето. Много бързо. Останалото е моя работа.
— Не искаш ли да дойда и аз?
— Не, ще се справя. В петък ела с ферибота. В събота сутрин имаме клиенти.
— Добре, началство. Чух по радиото, че тази нощ ще е много спокойно и няма мъгла, но все пак внимавай.
Маккейлъб изключи телефона и отиде до вратата. Повечето журналисти бяха заети. Не поглеждаха яхтата, защото знаеха, че е празна. Той прекрачи навън. Затвори вратата и бързо се изкатери на мостика. Провери дали дроселите са на нулева позиция и пъхна ключа в таблото.
Завъртя ключа и стартерите нададоха вой. Той се озърна и видя, че всички журналисти гледат яхтата. Най-сетне двигателите заработиха и той леко размърда дроселите напред-назад, за да загреят. Пак се озърна и видя как Бъди се задава покрай кърмата. Двама репортери тичаха надолу към кея.
Бъди бързо откачи двете кърмови въжета и ги метна на борда. После изтича отстрани да откачи носовото въже. Маккейлъб вече не го виждаше, но чу вика му:
— Готово!
Маккейлъб натисна дроселите напред и яхтата се откъсна от кея. Докато навлизаше във фарватера, той се озърна и видя Бъди, а зад него двамата репортери.
Студеният морски въздух го ободри. Зърна примигващите червени светлини на шамандурите в пролива и насочи яхтата по курса. Вгледа се по-напред в мрака, но не видя нищо. Ала когато включи радара, пред очите му се появи и невидимото. Островът се очертаваше на екрана.
Десет минути по-късно, след като напусна акваторията на пристанището, Маккейлъб извади телефона от джоба на якето и набра номера на дома си. Знаеше, че е твърде късно и може да събуди децата. Грасиела се обади с напрегнат шепот.
— Извинявай, аз съм — каза Маккейлъб.
— Тери, добре ли си?
— Вече да. Прибирам се.
— Прекосяваш пролива в тъмното?
За момент Маккейлъб се замисли над въпроса.
— Не се тревожи. Мога да виждам в тъмното.
Грасиела не каза нищо. Винаги го усещаше кога говори едно, а мисли друго.
— Включи лампата на верандата — каза той. — Искам да я видя отдалече.
Прибра телефона и натисна дроселите докрай. Носът подскочи, после се изравни. Първата шамандура отмина на двайсет метра отляво. Плаваше точно по курса. Високо в небето пълната луна хвърляше пред него искряща пътека от течно сребро. Път към дома. Той стисна здраво щурвала и си помисли за онзи миг, когато вярваше, че ще умре. Спомни си как бе намерил утеха в образа на дъщеря си. По бузите му се стекоха сълзи. След малко морският вятър ги изсуши.