— Олеле, разтреперах се. Какво ти трябва, Тери?
— От тукашния отдел „Убийства“ ме помолиха за услуга. Искаха да прегледам един случай и…
— Твоят приятел свързал ли се е вече с нас?
— Приятелка — поправи я Маккейлъб. — Да, свързала се е и попаднала в листа на чакащите. Разбрала колко сте натоварени и затова се обърна към мен. Обещах да хвърля едно око, просто нямаше как да откажа.
— А сега гледаш да прехвърлиш някому топката, така ли?
Маккейлъб се усмихна. Надяваше се и отсреща да има усмивка.
— Донякъде. Но мисля, че ще се уреди бързо. Имам само един въпрос.
— Тогава изплюй камъчето. Какво те интересува?
— Искам да разтълкуваш един символ. Хрумна ми, че може да има значение.
— Добре. Едва ли ще отнеме много време. Какъв е символът?
— Сова.
— Сова ли? Просто сова?
— Пластмасова, ако това те интересува. Но все пак сова. Искам да знам дали се е появявала при други случаи и какво означава.
— Е, спомням си совата върху пакетите с чипс. Каква марка беше?
— „Мъдрец“. Помня, произвеждат ги по Източното крайбрежие.
— Ето ти отговора. Совата е хитра. И мъдра.
— Браз, надявах се на нещо по-така…
— Знам, знам. Виж какво, ще се поразровя. Никога не забравяй, че символите се променят. В даден момент някой предмет може да има едно значение, а след време — съвсем друго. Само съвременни примери ли търсищ?
Маккейлъб се замисли за посланието върху лентата.
— Можещ ли да се разровиш и в Средновековието?
— Май си налетял на съвсем смахнат тип… ама какво говоря, всичките са такива. Чакай да позная. Да не е някоя свещена простота?
— Може би. Как позна?
— О, всичките тия истории около Средновековието и инквизицията. Виждала съм ги и преди. Добре, имам номера ти. Ще се опитам да позвъня още днес.
Маккейлъб се запита дали да не я помоли и за анализ на надписа върху лейкопласта, но реши да не прекалява. Освен това посланието навярно беше минало през компютърна проверка заедно с доклада на Джей Уинстън, Той благодари и се канеше да прекъсне, когато Доран го попита как е със здравето. Отговори, че е добре.
— По едно време чух, че живееш на яхта. Още ли си там?
— А, не, сега живея на остров, но не съм зарязал яхтата. Освен това си имам жена и дъщеричка на четири месеца.
— Еха! Слушай, наистина ли говоря с някогашния заклет ерген Тери Маккейлъб?
— Така изглежда.
— Като те слушам, май си си намерил половинката.
— Да, най-сетне.
— Тогава гледай да си я пазиш. От какъв зор пак се захващаш със старата работа?
Маккейлъб се поколеба, преди да отговори.
— И аз не знам.
— Не ме будалкай. И двамата знаем защо го правиш. Добре де, ще изясня каквото мога, после ще ти се обадя.
— Благодаря, Браз. Ще чакам.
Маккейлъб мина в съседната каюта и разтръска спящия Бъди Локридж. Стреснат, приятелят му яростно размаха ръце.
— Аз съм, аз съм!
Преди да се опомни, Бъди цапардоса Маккейлъб отстрани по главата с книгата, която бе чел снощи и все още държеше в ръка.
— Какво правиш? — възкликна той.
— Мъча се да те събудя, човече.
— Защо? Кое време е?
— Наближава шест. Искам да отплавам към отсрещния бряг.
— Сега?
— Да, сега. Тъй че ставай да ми помогнеш. Аз ще отвържа въжето.
— Ама сега ли бе, човек? Ще ни хване мъглата. Защо не изчакаш да се разнесе?
— Защото нямам време.
Бъди вдигна ръка и включи нощната лампа, монтирана на стената точно над койката. Маккейлъб забеляза, че книгата в ръката му е озаглавена „Кипналата кръв“.
— Май и на теб ти е кипнала кръвта — подхвърли той, разтривайки удареното си ухо.
— Извинявай. И закъде си се разбързал толкова? Заради случая е, нали?
— Отивам на палубата. Хайде, да тръгваме.
Маккейлъб тръгна към вратата. Както бе очаквал, Бъди подвикна след него:
— Ще ти трябва ли шофьор?
— Не, Бъди. Вече от две години сам си карам колата.
— Да, но може да ти потрябва помощ по случая, мой човек.
— Ще се справя. Побързай, Бъд, не искам да губя време.
Маккейлъб свали ключа от куката до вратата на каюткомпанията, излезе и се изкачи на мостика. Въздухът все още бе мразовит и първите утринни лъчи едва прозираха през мъглата. Той задейства радара и включи двигателите. Машините заработиха незабавно — само преди седмица Бъди бе откарал яхтата на технически преглед.
Маккейлъб ги остави да работят на празни обороти и отиде на кърмата. Освободи швартовото въже, после отвърза гумената лодка. Изтегли я към носа и я закрепи за плаващия кей, след което свали и предното въже. Яхтата беше свободна. Озърна се към мостика тъкмо навреме, за да види как Бъди, чорлав и сънен, сяда зад щурвала. Маккейлъб му направи знак, че могат да тръгват. Бъди изтласка дроселите напред и „Попътно вълнение“ бавно потегли. Маккейлъб взе от палубата дългия прът, на да отблъсква настрани плаващия кей, докато яхтата се отправяше по фарватера към изхода от залива.